На сцената на някогашното "Офицерско събрание" Емил Димитров за пръв път изпял хита си "Арлекино"
Автор: Камен Колев
Импозантната, красива и малко занемарена сграда на днешния Военен клуб в центъра на Пловдив някога била нещо повече от културна институция. Оттук тръгвали модните тенденции в тоалетите, танците, вкусовете и изобщо светския живот на града. Още повече, че навремето офицерската професия била една от най-престижните и обществото на военните (с елегантните им мундири) съставяло елита на нацията. Въпреки това обаче, офицерите през XIX век години наред нямали свой дом в Пловдив. Наемали частни имоти, а последно клубът им ползвал неугледна сграда, подлежаща на събаряне.
С посредничеството на местната преса офицерите за пръв път поискали терен за своя сграда през 1895 г. „Решението за построяване на нова сграда за нуждите на военните в Пловдив е взето на заседание на градската управа на 25 март 1898 г., когато кмет на града е Христо Г. Данов. Било е отпуснато място от 818,80 кв. м между градината “Цар Симеон” и началото на улица “Станционна” (“Иван Вазов”) за строеж на Военен клуб", пише в книгата си "Пловдивски архитектурни хроники" арх. Никола Чинков.
Първоначално градските съветници отказали да предоставят имота. После склонили, но пък началникът на гарнизона се зачудил дали да приеме мястото. Смятал, че то не е подходящо, защото било далече от тогавашния център на града – площад “Джумаята”.
Може би по тази причина изграждането на Военния клуб започнало едва през 1905 г. Проектът бил дело на образования в Париж архитект Никола Лазаров.
Веднага след дипломирането си той завършил проектите, поел строежа и обзавел Военния клуб в София, проектирал и сродните клубове в Шумен и Сливен.
Строителството в Пловдив било завършено в края на 1906 г., а официалното и тържествено откриване на изящната сграда с кулите било ознаменувано с елегантен офицерски и граждански новогодишен бал.
Вътрешната украса на големия салон за паметната дата била поверена на известния пловдивски художник и декоратор Димитър Андреев - Андро, който тогава бил учител по рисуване в Пловдивската девическа гимназия.
„В първоначалния си вид след построяването сградата на пловдивския Военен клуб е била твърде интересна и внушителна със своя извисен обем и сполучливо архитектурно решение. Главната фасада към площада била майсторски пластично моделирана и със силно подчертаната си централна средна ос и двата кулообразни елементи по фланговете внушавала необходимата монументалност, достолепие и дълговечност”, се казва още в книгата на арх. Чинков.
Само година по-късно, през 1908 г., пред сградата била издигната триумфална арка за посрещането на цар Фердинанд. В Града под тепетата той решил да даде банкет послучай провъзгласяването на българската независимост.
По това време неговите офицери били елитът на българското общество - украшение на всяка обществена среда и проява. Мъжете в мундири били образовани, завършили престижното Военно училище в София и в чужди генералщабни академии в Русия, Италия, Германия и Франция. Възпитани били в родолюбие и имали изискани обноски.
Самият Фердинанд също бил на особена почит в Пловдив, тъй като бил зачислен в дислоцирания тук Девети пехотен полк. В началото на ХХ в. полкът бил един от най-големите в българската войска, а с указ на Фердиданд за негов шеф била провъзгласена майка му - княгиня Клементина. Тя имала задължението да дава прием на офицерите на полка и обяд за войниците на полковия празник.
Княгинята поела разноските по ушиването на новите парадни униформи, носещи нейните хералдически цветове и вензел, дарила сребърни съдове - подноси, чаши, чинии, украсени с нейните знаци, които се използвали при специални случаи. Военният клуб се превърнал в емблема на светската изисканост - балове, концерти на военни оркестри, вечеринки, събирания, опера, театрални постановки - всички светски двойки посещавали с вълнение клуба, известен по това време като "Офицерското събрание".
Повече от 10 г. продължил безметежният културен живот на Военния клуб. На 18 януари 1927 г. обаче пламнал голям пожар. Дежурният се опитал да повика по телефона пожарната, но никой не му откликнал.
Докато огънят се разраствал, той отишъл тичешком да събира пожарникарите. През това време огънят обхванал зрителната зала и тя била унищожена. Още на 8 август същата година започнало възстановяването на сградата. На практика, по проект на арх. Христо Пеев тя била реставрирана заедно със сцената. Но през пролетта на 1928 г. "Офицерското събрание" било поразено от ново бедствие - голямото Чирпанско земетресение. По време на великденските празници в 21,20 ч. на 18 април един от трусовете разрушил красивата сграда почти до основи.
С ремонта й се заела специално създадената от правителството Дирекция за подпомагане на пострадалите и възстановяване на разрушенията от земетресението.
Проектите били направени от най-авторитетното пловдивско архитектурно бюро на Стойко Стойков и Борис Градинаров. Строителството било поверено на Българското акционерно дружество за железобетонни строежи “Циклоп” – София. За ремонта отишли 4 730 981 лева, а в пазената доскоро във Военния клуб “Златна книга за дарителите по възобновяването изгорелиятъ салонъ на Пловдивското гарнизонно офицерско събрание – 1927 г.” са посочени имената на банки, кооперации и фабрики.
Освен началниците на 2-ра (Пловдивска) Военно-инспекционна област, 2-ра пехотна Тракийска дивизия, градския комендант полк. Стефан Кокилев, който е и председател на Управителния комитет на Пловдивското офицерско събрание, със средства помогнали лекари, адвокати, месари, аптекари, майстори на шапки, книжари, кръчмари, оризари, рентиери.
Така сградата отново била възстановена, но без кокетните кули, сринати при земетресението. С времето Военният клуб продължил да бъде голямо обществено средище, но през 50-те години на ХХ век бил прекръстен на Дом на народната армия, наричан от пловдивчани и до днес "Де Не А-то". Изисканите светски двойки, облечени с фракове и кринолини, отстъпили на хора със скромни одежди. Вместо офицерски балове, на тържествата за Нова година започнали да се организират детски карнавали.
Театралните постановки били идеологически "правилни", например "И сам воинът е воин" за съветски разузнавач, пратен в тила на врага. Съвременници разказват, че макар и самодеен, театърът на Военния клуб събирал повече зрители, отколкото професионалния Драматичен театър.
През Военния клуб школовка минали актрисата Цветана Манева, диригентът Месру Мехмедов, режисьорът Христо Христов.
Звездата на всички времена си остава певецът Емил Димитров, по това време неизвестен младеж, току-що излязъл от тийнейджърската възраст. Бил солист на войнишкия състав. Така през 1960 г. за пръв път на сцената в Дома той изпял прочутата си авторска песен "Арлекино", акомпанирайки си на акордеон.
Две години по-късно, на фестивала в полския град Сопот, “Арлекино” заела трето място, като наградата била споделена с вече популярната Хана Хегерова от Чехословакия в конкурса за чуждестранна песен.
В тези години Емил Димитров, заедно с баща си - факира Мити, обикалял военните гарнизони и състави и публиката ги носела на ръце. На районния преглед на художествената самодейност Димитров бил отличен с първа награда като акордеонист и така бил преместен в Ансамбъла на Народната армия в София.
В началото на 70-те години градските власти в Пловдив били осенени от идеята да съборят историческата сграда на Военния клуб. Добре, че дотам не се стигнало, тъй като по същото време там бил основан един от първите български киноклубове, чиито членове снимали десетки филми.
Една от най-известните ленти на киноклуба била „Утре войната ще свърши”, снимана цели три години. На десетината самодейци помагали цяло поделение войници, които трябвало да заравят взривове в минното поле, по което минавал главният герой. Военният клуб и до ден днешен дава подслон на музикални и танцови клубове, а на сцената гостуват театрални трупи. И само шепа ветерани с побелели коси напомнят за някогашните му обитатели - офицерите с царски мундири.
