Всеки път, когато се връщам в Панагюрище, изпитвам вълнение. Не мога да минавам с безразличие покрай тези места, където е проливана кръвта за свободата на България.
Автор: Гео Нешев
В нашия дом още се говори за подвизите на дедите ни. Искам да споделя спомените, които съм слушал от моята баба Нена Рашкова Гуджова – Нешова, дъщеря на съратника на Левски и Бенковски от село Стрелча Рашко Гуджов, както и част от проучванията на панагюрските културни дейци.
От имената на априлци, които се нашепват като легенда, изпъква името на байрактаря на Хвърковатата чета – Крайчо Самоходов. Кой е този прославен герой, който е поел знамето, ушито от учителката Райна Попгеоргиева, и го е носил гордо над главите на юнаците? Като един от доверените хора на Бенковски, именно на Крайчо Самоходов е поверена охраната на първото българско Велико народно събрание. По-късно, вече произведен в чин стотник, бива избран за знаменосец.
След погрома на въстанието Крайчо не скланя бунтовната си глава и организира чета в Средногорието. През 1877 г. тази чета повежда стотната на капитан Галперт от освободителния отряд на генерал Дандевил в гърба на турците и ускорява освобождението на Панагюрище.
Друга, не по-малко колоритна фигура е Орчо войвода – Иван М. Парапулов. По време на Старозагорското въстание през 1875 г., заедно с Бенковски и други патриоти Орчо бил натоварен да пали Цариград и се намирал в групата, която трябвало да убие султана. През въстанието Бенковски го прави стотник и началник на охраната на революционния комитет.
Той разбива башибозука при с. Стрелча, заминава веднага за Копривщица и като победител се връща в Панагюрище при връх Бунай. Посрещат го с биене на камбаните.
Орчо е един от героите в сражението при село Петрич, където преплува река Тополница, убива водача на златишките османлии и дава път на Хвърковатата конница, предвождана от Крайчо Самоходов.
Преминал през занданите, но издържал мъченията и оцелял, Орчо войвода и след Освобождението е на своя пост.
Но не само с храброст се отличават хората от Панагюрския край. Една малко известна история говори за техния морал. По време на въстанието Стрелча горяла в кървави пламъци. Башибозуци, черкези, цигани подложили на сеч всичко живо. Които успели да избягнат безмилостния ятаган, побягнали. Пенка Гуджова, жената на четника от Хвърковатата чета Р. Гурджов, била с пет деца. Генчо, най-големият от тях, казал: „При тате“. Грабнали една малка бохча със самун хляб и 2-3 ризки за децата. Това било всичко. Рашковица тръгнала с още няколко свои съселяни.
Малката групичка бързо преминала височината Господа, прегазила Чиряшка река и някъде към Цареви сливе спряла да си поемат дъх. Рашковица прибрала децата около себе си и само най-големият, Генчо, се шмугнал в храсталаците. Но след малко дотичал развълнуван: „Мамо, ела бързо да видиш!“. Рашковица с двама съселяни го последвала.
Там, сред камъните, безпомощно лазело момиченце на около една годинка. Рашковица се спуснала към него, то протегнало ръчички към нея и на турски извикало: „Мамо“. Било облечено в шалвари и елече, тук-там прокъсано. Селяните се спогледали и един инстинктивно посегнал към ножа.
Рашковица обаче сграбчила детето и го притиснала в обятията си. „Ела, ела маминото, какво си виновно ти? Ще те взема с мен“. Момиченцето се притиснало към новата си майка и престанало да плаче. „Господи – прекръстил се един от селяните, – и то е живинка като нас и си няма дом. Вземи го, булке“.
По-късно, след кървавото потушаване на въстанието, Рашковица с децата се укрила в Пловдив. Разбира се, и туркинчето останало с тях. Научило български и играело с децата. Когато Рашко Гуджов, по силата на наложената амнистия, бил пуснат от затвора, приел новата си дъщеря без да каже нито една укорна дума на жена си. Изгледали я да порасне, оженили я…
Такива били нашите прадеди – „донските казаци“ от Панагюрския край. А случката е истинска. Става дума за моята прабаба от Стрелча.
