Той се представи на небето по време на Страстната седмица. Не помня, май беше Велики четвъртък. Направи го в стила на своите герои – уж се очаква да си отидат от този свят, но все нещо у тях подсказва, че последното пътуване ще се отложи.
И изведнъж... Тутакси куцо, кьораво и сакато почна упражнения по стил на негов гръб. В интернет, по „конвенционалните” медии, във вестник, в телевизия, радио.
Най-голямата промивачка на мозъци – „независимата” телевизия у нас, всъщност му обърна подобаващо малко внимание. Улисана в топ новините за заклани, изкормени, премазани в катастрофа, изчезнали. Последвана от обширната вест, че на този ден е осъден Божият син и трябва да сме по-смирени и самовглъбени.
Габриел Гарсия Маркес не е лъжица за всяка уста. Не от лицемерие го казвам, самият аз един месец похарчих, за да преглътна „Сто години самота”. Която народът масово простря из интернет, за да покаже колко е начетен, интелигентен и литературно ориентиран.
Зер, може ли някой да ни помисли, че сме по-обикновенички, ето, не постваме само снимчици на котенца и копи-пейст мъдри изречения, за които никой никога не е чувал, но се приписват на този или онзи латински мислител, например. Или на Сън Дзъ.
Прочелите повече от Маркес се сетиха, че „Любов по време на холера” е не по-малко достойна за уважение от „Сто години... „, други отбелязаха други любими негови книги. Поклонението пред паметта на великия колумбиец тръгна да се превръща в еднодневна мода, както всяко нещо в интернетските социални мрежи.
И тогава злобното войнство, което държи всички да знаят колко е мислещо, мъдро и начетено, си намери нова дъвка. Алтернативно ориентиран интелектуалец, дълбокомислено припомни, че всъщност Маркес е лявоориентиран, социалист, „мръсен комунист” и цял живот поддържал „сатрапския режим на Съветския съюз, унищожил милиони свои граждани”.
Затова, сещате се, айде да не ревем така силно, грешник най-паче си е той, ами... По време на Разпети петък дискусията вече беше придобила гигантски размери, под формата на мозъчни полюции, изразени в български словеса.
Мъдро беше припомнено, че една много голяма част от великите творци са почитатели на левичарските идеи, дори в сърцето на върлия капитализъм, Америка, много съвременни творци хич не крият, че им е симпатична тази идея и изобщо няма смисъл интернет интелектуалците да се джафкат за азбучни истини.
Както правилно се сещате, хардкор разбирачите отвърнаха с присъщия си декадентски плам и се получи ентусиазирана мазня, наречена „литературен спор”.
Иначе от едната и от другата страна междувременно заплющяха тежки постове „Разпети петък е, днес е най-тъжният ден за християните, мъките Иисусови” и така нататък, все актуални новини в този дух.
Ругатните по повод комунистическите убеждения на покойния Маркес обаче не спираха. Дори в един форум (на велики творци, написали и публикували по три стихчета и едно есе в интернет) изгря мнението, че никак не си струва да бъде обсъждан един приятел на Фидел Кастро, който отгоре на всичко открито поддържал революционни групи в Латинска Америка.
Сто процента съм сигурен, че интелектуалният гигант, надраскал в пристъп на вдъхновение след втората водка тази безмерна тъпота, е убеден демократин-антикомунист и визионер за светлото европейско бъдеще на България. Смятам, че тези, които му отговориха колко е тъп и нищожен, също имат да кажат тежки думи по въпроса за читателските вкусове у нас.
Само се чудя как никой не си даде сметка за онази тънка нишка в магическия реализъм на Габриел Гарсия Маркес, която минава през всичките му произведения. Тази вечна тема, която милиони претендиращи за творци безпощадно са експлоатирали, но до ден-днешен тя остава недокосната.
„За любовта и други демони” е моята любима книга на гениалния колумбиец. Ако не я знаете, препоръчвам ви я горещо. Малка по обем е и се чете много лесно, няма ги поколенията Аурелиановци, Буендияновци от „Сто години самота”, няма да ви е нужно усилие да запомняте кой след кого идва и какъв му се пада по пряка или съребрена линия.
В „За любовта и други демони” се разказва за... любовта. И останалите демони, които я съпътстват. По онзи особен и неописуем начин в нея се преливат почти документални факти и онази особена аура, която любовта създава.
И която би трябвало да вибрира точно в онзи момент на истерични и тъпи дискусии за това трябва ли ние, провинциалните и постни дерачи на гърла, да харесваме Маркес или не.
Онова чувство, за което е говорил самият Иисус. Чувството „любов”. Което в Страстната неделя би трябвало да вибрира от и около всеки фъфлещ интернет мъдрец. Което дори е „Любов по време на холера”. Което е валидно за всяко Божие създание, било то комунист или нещо друго. И което от много, много години масово липсва в България.
Но виж, затова пък други демони дал Господ.
