Иван Колимански е потомък на един от славните ни градинари, прочули българските зеленчуци по света
Автор: Йордан Василев
През април т. г. бях на посещение в Будапеща. Там се срещнах с Иван Колимански, който беше дошъл в столицата по делови въпроси. Покани ме да му гостувам в неговото стопанство. По пътя ми разказа, че дядо му, който също се е казвал Иван Колимански, през 1929 г. се преселил в Унгария.
Там започва работа като ратай в имението на унгарски земевладелец. Плащат му оскъдно, но той пести всеки филер (унгарската стотинка). През 1934 г. е събрал някакви пари, с които купува половин декар запустяла земя в землището на село Иверщенце. Поръчва да му доставят семена от краставици и домати от България. Само с права лопата и мотика разкопава пустеещата земя и събира оборски тор да я подхрани. Най-близкият поток е на 1,5 км и той носи вода с кофи, за да напоява градината си.
Всяка сутрин тръгва в 4 ч. за Дебрецен с по една кошница краставици и домати, които продава на пазара по 50 филера за килограм. Понеже стоката му се харчи бързо, вдига цената на 70, а после на 80 филера, но пак всичко се купува за 2-3 часа.
През 1935 г. при него идва интендант на ген. Сароци и му предлага да стане доставчик за офицерския стол в Дебрецен, като ще му плащат по 1 форинт за килограм. Освен това му дават каруца с кон, за да превозва стоката.
Иван започва да изкарва доста добри пари. Купува още земя и през следващите години стопанството му се уголемява на 20 ха. Понеже вече сам не може да се справи с обработката, наема работници, главно българи, като пише на роднините си в България да му изпращат опитни градинари, на които ще осигури добро заплащане.
През 1944 г. стопанството му се разпростира върху 130 ха и произвежда годишно по 160 т зеленчуци. През 1939 г. се жени за дъщерята на заможен фабрикант на текстилни стоки. От брака му се раждат двама сина и една дъщеря, като всички са кръстени с български имена. Но започва Втората световна война. Иван Колимански снабдява армията със зеленчуци. Отначало му плащат редовно, но постепенно престават и той търпи големи загуби. След края на войната в Унгария настъпва хиперинфлация и парите му се стопяват напълно. Той се поболява и умира през 1947 г.
Стопанството се поема от по-големия син Петър, който е баща на моя нов познат Иван, но то е почти разорено и едва изкарват за прехраната на семейството. А през 1953 г. е колективизирано. Но ето че идва 1989 г., през която рухва социализмът и в Унгария. Приема се закон за реституция и единственият останал жив наследник от фамилията е Иван Колимански, който става собственик на дядовите и бащините си имоти. Не разбира нищо от земеделие, защото е строителен инженер. Но решава, че няма да остави земята да пустее. Чете книги по агрономство, съветва се с опитни градинари, главно българи, и полека-лека възстановява стопанството. Освен върнатите му 130 ха, взима под аренда още 70. Отначало чрез заеми от банки, а впоследствие, когато Унгария влиза в ЕС, с пари от еврофондовете закупува техника и оборудване.
Всичко произведено от него се изкупува на твърда цена от създадените държавни външнотърговски дружества по предварително сключени договори. При износа си зеленчуците на Колимански се рекламират като производство на български градинари и това се смята за квалитетна марка за високо качество.
Иван Колимански е един от представителите на българското малцинство в унгарския парламент. На раздяла ме покани пак да му гостувам на 24 май. На тази дата от 6 години той организира голямо тържество за българите в Унгария и за приятелите на България в тази страна.
