Всяка година на празника Предой, когато отлъчвали агнетата от майките, във владенията на Аджи ага в Родопа планина наставало небивало веселие. Този ден бил тачен от местното население от незапомнени стари времена. Някога агата трябвало да изпече 3-4 пещи хляб, да заколи 5-6 агнета и 1-2 телета, за да направи курбан в планината, като нахрани хората доволно, както и своите овчари и ратаи.
Народът прииждал на поляната, окъпан и пременен, с китки по коси и калпаци, развеселен и засмян. След като хапвали от курбана, младите извивали кръшни и буйни хора, като сами пеели песните за своите танци и правели веселието още по-голямо с пляскане, подсвирване с уста, провикване и подхвърляне на калпаците и скачали така, че начесто някому изпадал цървула от крака или му се развързвал пояса. Сипели се шеги, закачки и смях, докато някой не извади гайда, та да се извие отново хоро...
Господарят (беят) търпял години наред този празник, защото от високото се виждали добре гледаните ниви с тучно израснали, та изкласили и натежали до земи с пълен клас, ечемик, ръж, леща, елда, избуяла нависоко царевица и картофи. Окото му се радвало, а душата му пеела. Нека народът се весели и младите нека се срещнат и залибят, та след сватбите още толкова да се умножат. Утре отново ще е делник, отново ще ги чака усилена работа през дългия ден...
Аджи ага знаел за този празник и обичая му, знаел добре и поляната на високото, там, дето се събирал народът за курбана, но алчната му и свидлива природа се чудела и маела какво точно и как да направи, та да не даде от добитъка си за курбан. Той си бил хондал, което ще рече „готованко“ на езика на местните хора, непрокопсаник, който тепърва бил решил да се замогва и богатее. Искал да увеличи богатството си, че да има и той нужното големство и агалък!
Усетил неговото намерение, ходжата му пошушнал приятелски на ухото: „Ага, що ти е притрябвало християнски празник да тачиш и зачиташ? Я се остави от тая работа и забрави сичкия тоя харчалък и разсипия! Що бива да храниш фукарата и цялата дуня, тука по селата, напразно? Защо да се харчиш напразно и забадева, та все ти да си на загуба? Послушай ме, аз съм намислил що да сториш и как да минеш този ден от леко, та по-леко! Ще ти дам направени и написани от мен силни муски, с остри молитви и заклинания, които ти, с твоята ръка, ще закачиш наоколо, по клоните на елите край поляната за курбана. Празникът ще дойде и ще отмине, а ти няма да се харчиш. Нека не става зянлък и разсип на добитък, нека!
Речено-сторено. Ходжата направил муските, които лично те двамата закачили с голямо усърдие и внимание рано призори, още по тъмно, че да не ги види и знае никой.
Ратаите, по адета си, отишли предния ден при агата да питат колко броя и кое от добитъка да заделят за курбана на празника и колко пещи хляб да опекат, ала Аджи ага се правел на оглушал и онемял и все бързал за някъде. Хората се ослушвали дълго, споглеждали се един другиго, но накрая боязливо се смълчали. После се разотишли по домовете си.
На другия ден, кактвато си била традицията, мало и голямо се стекло на поляната, но там нямало курбан, погачи, веселие... Всички прави зачакали да дойде агата и като не знаели що друго да правят, сбрали глави да си поприказват. Щото от колай време се знаело, че не трябва нищо да се работи на този ден!
Така минал час-два, додето изневиделица иззад планината се показала една невиждано тъмна и ужасна глава на черен като катран облак. Изфучала отведнъж и много страшно, като замятала широки огнени езици около себе си, се втурнала да беснее разлютено из поляната и нивите под нея. Станало тъмно като в рог и зачукала градушка със зърна с големината на орех. Елите в гората се превивали от вятъра и се чупели от корен. На няколко места паднали мълнии, та подпалили планината от три страни.
От внезапно излелия се порой по надолнището се спуснали стремглаво ручеи като реки, като суркали и влачели всичко по пътя си с трясък и гръмолене. Потокът удавил и разсипал изцяло реколтата по полето в низината. Сагмалите с овце, чардата с добитъка и хергелето коне – всичко било натръшкано по земята, разхвърляно и размятано по баирите, до крак осакатено и убито от градушката... Само на людете нищо им нямало и по чудо оцелели из овъглените и оголели баири. Макар и уплашени до смърт, хората успели да се доберат до най-едрите и яки стволове във вековната гора.
Близо час вилняла и бесняла така на воля тази страшна буря из планината, като с яд-карашък направила незапомнени поразии...
„Е, аретлик, що стана? Де са елите, по които бяхме накачили муските? Де са сагмалите овце, чердата говеда, хергелето коне и урожаят, къде са? Види се, прави са били старите люде, дето знаели да пазят и почитат от незапомнено време този християнски празник, та да не сърдим и гневим Бога им! Тоя, сегашният зянлък, може ли да се сравни със зянлъка, който щях да имам за курбана, ако бях дал от добитъка две-три глави, а ходжа?“ – заблъскал си главата след тази случка Аджи ага – беят, който владеел източната част на Ахъчелебийската кааза (Ахъчелеби е старото име на дн. Смолян, б. а.), наричана Аджиагов участък и включваща всичките села по южния склон на Енихан и Калъчборун в цялото корито на р. Малка Арда.
„По традиция, преди да почне доенето на овцете, стопанинът пуща сребърна монета от 1 или 5 лева във ведрицата. След издояването на овцете млякото се измерва поотделно на всеки стопанин от авторитетни хора, с предварително приготвени мерилки. Най-малката мерилка е дървена лъжица, която се нарича „кутел”. Има кутел от дървена паница, която събира 50 лъжици. Който е надоил един кутел, ще получи 50 пъти повече от своите овце. 50 кутела големи са половин мяра. Сто кутела — една мяра, а една мяра е 200 оки. Следователно един кутел — две оки.
Тъй премереното мляко се прецежда в каците и му се слага мая от сирище. След 30—40 минути то става телеме, което се раздава.
Кой колко мляко е надоил се означава на рабош поотделно, като се отбелязва и дъмгата на стопанина (всеки стопанин си има отделна дъмга — значка, белег на гърба на рабоша). Който най-много мляко е надоил, той ще го вземе пръв. Той се казва първобач. Този ден се нарича „предой” — св. Костадин и Елена — Костадиновден. За курбан се колят няколко тлъсти агнета или овен.
Към обед месото е сварено, сиренето — оцедено. Трима души раздават яденето: един раздава сиренето, един — курбана, друг — млякото. Всички се нареждат на поляната, застлана с кичени халища. Първо сядат гостите и след като се нахранят, започват да ядат стопаните. Жените на стопаните донасят баници, а за по-весело — и ракия. Свирят гайди, хората се веселят, пукат с пищови и пеят песни. Свършва обедът и тогава настъпва време да се пазарят сегмалджии. Пазарят се най-добрите и им се плаща в натура с мляко. Един овчар получава две мери, а башсегмалджията — 20 кутела повече от другите. Овчарлъкът и тук има тънкости: доенето трябва да става всеки ден по едно и също време. Овцете се доят сутрин и вечер — два пъти.
Заедно със сегмалджиите се нагласят доичари — на 100 овце по един. Те внимават нито капка мляко да не оставят неиздоено. Първото доило по традиция се давало на попа. Попът е там — светява вода. Последното доило на мандрата се дава на ковача. На третия ден заранта млякото започва да се дава на първобача, първия стопанин.
Сегмалът е много капризен и от най-малкото стресване или , сплашване — намалява млякото. През деня овцете трябва да имат пълно спокойствие. На необичайно място ако се пасат — губят млякото. Закъсняване или избързване в доенето — също „губи” от млякото.
За да определят точно кога да се доят овцете, овчарите поставят гегата отвесно и по сянката определят кога да се дои. Обработването на млякото е също „тънка работа”. За нея се поставя опитен специалист мандраджия. От него зависи дали млякото ще даде добър процент сирене, хубаво сирене и масло. Башмандражията с поглед само трябва да разбира млякото, когато се бие, дали е топло или студено, избито ли е или трябва още да се бие. Колкото и да е благоприятно времето, на млякото в началото трябва да се ударят 1200 тукмака за два часа. След 20-25 дни млякото почва да се избърква с около 800-900 тукмака за час-час и половина (защото се сгъстява и омеква)”.
Из „Миналото на Яврово,
Девин, Манастир“
от Николай Хайтов
(Славчо Дичев , съавтор)
