Как командирът на 19-и пехотен Шуменски полк успява да спаси от плен полковата светиня
Автор: Дарин Канавров Исторически музей-Балчик
Продължение от миналия брой
В края на Първата световна война командването на оттеглящите се от фронта български военни части полага неимоверни усилия за спасяването на бойните знамена. Благодарение на проявената находчивост и изобретателност те са старателно укрити и пренесени до България.
Красноречиво свидетелство за това е спасяването на знамето на 19-и пехотен Шуменски полк. На 30 септември 1918 г. той нощува в околностите на Дебър. Вечерта в щаба на бригадата пристига телеграма, в която се съобщава за подписаните в Солун конвенции за излизане на България от войната. По-късно се получава и заповед №2 на началника на българските войски в Западна Македония за “слагане на оръжието и сдаване в плен”.
На 2 октомври началник-щаба на бригадата, подполковник Илия Сирманов, заповядва на командира на полка, подполковник Марин Куцаров, да сдаде в щаба полковото знаме. На следващия ден в района на с. Сдуня подполковник Сирманов лично разковава плата от дръжката на знамето. Знаменосецът, развявал полковата светиня в толкова много боеве по бранните поля на Балканите, се разплаква.
На 4 октомври подполковник Куцаров имитира изгаряне на полковото знаме. Пред смълчаните редици на своите подчинени той произнася трогателно слово, с което обосновава защо не трябва да се предава полковата светиня на французите, че бойното им знаме в никакъв случай не трябва да украсява френски музей, тъй като олицетворява „качества и добродетели” на българското войнство, а те не трябва да бъдат „тъпкани и поругани”. След това изразява твърдото си решение да изгори знамето.
На 7 октомври при началник-щаба на бригадата се явяват полковник и майор от френското командване със задача да получат знамената на пленените войскови части. Отговаря им се, че са изгорени, както това е станало във френската армия, след разгрома й под Москва, по заповед на Наполеон.
До 23 октомври полковото знаме се намира в щаба на бригадата. Командирът на полка го получава обратно, тъй като носи пълна отговорност за неговото опазване и оцеляване. Той го носи винаги със себе си увито около кръста му, зашито под хастара на шинела или куртката му, като забранява в палатката му да се настаняват други офицери и да се пали огън. Винаги има в чантата си шишенце с бензин, за да го изгори при опасност. Така Куцаров го пренася през воннопленническите лагери край Прилеп, гара Лерин, Суровичево и Малък Караборун край Солун. Навсякъде отговаря на зададените въпроси, че знамето е изгорено. На 11 май 1919 г., вече освободен от плен поради заболяване, при особено тържествена обстановка на градския площад в Разград той връща бойната светиня на шуменци.
Разград неслучайно е избран за място на официалната церемония по връчване знамето на 19-и пехотен Шуменски полк, доблестно изпълнил своя дълг, защитавайки националната кауза през войните 1912-1918 г. Полкът е сформиран там през март 1889 г. Тържеството е импозантно и в него, освен войските от гарнизона, участват политически, масови, обществени, образователни и други патриотични организации и дружества.
Воювайки за националното обединение на Отечеството си, българският воин успява да опази от неприятелски плен бойните си знамена в десетките битки, които води на Балканския театър на военните действия. Същевременно той си дава сметка, че това е най-високият по ранг военен трофей и в ръкопашните схватки с противника не жали силите си, сражавайки се с него да го спечели, рискувайки неведнъж живота си. Трофеи от такъв най-висок клас българите пленяват още в началото на Балканската война.
В средата на октомври 1912 г. командирът на 24-ти пехотен Черноморски полк, полковник Христо Недялков, получава задача с ускорен марш да се изнесе от заеманите позиции в района на Одрин и да се включи в състава на 5-а пехотна Дунавска дивизия, водеща бойни действия в района на Бунархисар. Личният състав на полка преодолява голямото разстояние без отдих за изключително кратко време. В 8 ,30 ч. на 18 октомври, изморени от дългия преход, но запазили високия си боен дух, офицерите и войниците от 1-ва дружина атакуват противника, а после отблъскват негова контраатака.
Около 15 ч. съотношението на силите става 1:3 в полза на неприятеля. Дружината се сражава вече с два табора. Последва нова турска контраатака, отразена от черноморци, след което 1-ва дружина преминава в настъпление. Противникът не издържа удара „На нож” и побягва. Ефрейтор Иван Арабаджиев и редник Кольо Танев забелязват бягащ със знамето неприятелски боец. Ефрейторът го поваля с щика си и пленява ценния трофей. Атаката е успешна. На следващия ден първото пленено турско знаме в Балканската война е предадено на командващия Трета армия генерал-лейтенант Радко Димитриев.
Българското войнство не допуска наше бойно знаме да попадне в плен – подвиг, който се среща много рядко в армиите на съседни или световно значими държави. В същото време десетки чужди бойни знамена са пленени през войните 1912-1918 г. Това трябва да бъде източник на заслужена гордост на всички българи. Уместно е да изтъкнем, че понастоящем в нашия Национален военноисторически музей се съхраняват като бойни трофеи 46 турски знамена, руски андреевски военноморски флаг (на ескадрения миноносец “Лейтенант Пущин”, натъкнал се на българското минно заграждение пред Варна и потънал през февруари 1916 г.), както и 2 руски бойни знамена на сухопътни части, румънски, гръцки и сръбски знамена.
Обективният подход изисква да посочим, че все пак в някои чужди музейни фондове има български военни знамена. Във Военноисторическия музей в Истанбул има пленени знамена от въстанията против турско робство от 1876 г. и 1903 г. Очевидци твърдят, че български военноморски флаг е експониран във Военноморския музей на бившия черноморски флот на Съветския съюз в Севастопол. Тъй като, за разлика от споменатите трофеи, намиращи се във Военноисторическия музей в Истанбул, става дума за бойно знаме, числящо се към въоръжените сили на Царство България, уместно е да изтъкнем, че то е отнето от нашия военноморски флот по време на преломни и съдбовни за България исторически събития, предопределили за десетилетия по-нататъшното й развитие и кардинално променили нейното обществено-политическо устройство и външна ориентация.
Макар и обявила война на Великобритания и САЩ, през декември 1941 г., под натиска на съюзниците си, тогава България реално не воюва с никоя държава. След като на 5 септември 1944 г. СССР й обявява война, правителството изисква от военното командване да не се противопоставя на Червената армия, да не се оказва никаква съпротива на навлизащите съветски части, а по тяхно искане да им се предава и българско оръжие. На 5 срещу 6 септември кабинетът на Муравиев скъсва дипломатическите си отношения с Германия, като й обявява война (в сила от 8 септември).
На практика, когато сутринта на този ден съветските войски навлизат през добруджанската граница и започват да заемат българска територия, България е в състояние на война с основния противник на СССР. Съветските бойни кораби пристигат във Варна в 5 часа сутринта на 9 септември. Местната власт е в състояние на пълна дезорганизация.
Със заповед на народния комисар на ВМФ на СССР корабите на българския военен флот са зачислени в състава на съветския Черноморски флот. Корабните му флагове са снети и прибрани от съветското командване. След пристигането на частите на съветската армия и военноморския флот във Варна, през септември 1944 г., в качеството на трофей от щаба на българския военен флот са иззети и документи, касаещи периода на Втората световна война. По спомени на о.р. капитан I ранг Анатоли Златаров съветски войници са изнесли от щаба на ВМФ една кола, напълнена с документи. Съветски морски части са настанени в казармите на флота във Варна, а голяма част от българските моряци са разпуснати.
Предвид изложеното до тук, следва да посочим, че дори и армии, печелили впечатляващи победи по суша, въздух и море, вписали с бойните си действия забележителни страници в историята на световното военно изкуство, не могат чрез исторически факти да демонстрират това, с което българите заслужават да се гордеят – да опазят бойните си знамена от плен.
Показателен пример са германските въоръжени сили, воювали в две световни войни на сухопътни и морски театри от Атлантическия до Тихия океан, преодолявайки несгодите на африканската жега и арктическия мраз, постигнали бойни успехи, всяващи огромен респект сред неприятели и сред приятели. Неслучайно по време на конференцията в Техеран Сталин, при една от срещите в съветското посолство със западните си съюзници, състояла се на 1 декември 1943 г., изтъква, че германците се бият като „дяволи”.
Оценката му едва ли е пресилена и има своите основания от гледна точка на постигнатото от Вермахта в сферата на колективното бойно майсторство през началния етап на Втората световна война, както и в областта на индивидуалното бойно майсторство, в танковите, въздушните и подводните сили, където германците имат уникални военни постижения, които няма с какво да се сравнят.
Но дори и тези забележителни воини, тези “дяволи” на войната, доказали неведнъж своята смелост, мъжество и себеотрицание по фронтовете от Арктика до Африка и по морските театри от Атлантика до Пасифика, не съумяват да опазят бойните си знамена, светините, олицетворяващи воинската им чест и доблест.
В тази връзка много показателни са разсъжденията на техния велик сънародник, автор на най-фундаменталните класически трудове в областта на военната теория: „Във всеки случай като интегрална част от победата трябва да се счита признанието от страна на противника; спускането на знамето му, с което се признава нашето надмощие…
Това унижение и срам съставляват важна придобивка от нашата победа, която трябва да се различи сред всички други морални последствия…”.
Забележителният български военачалник полк. Борис Дрангов е категоричен, когато говори за полковото знаме. За генералите, офицерите и войниците то е светиня, слава, чест и живот. “Затова трябва да се пази, докато кипи българска кръв в жилите ни, докато тупат юнашки сърца в гърдите, докато има буйна глава на раменете и поне една ръка, която може да държи сабя”.
Полковата светиня е онази сила, която зове, вдъхновява, сплотява, мобилизира духа, физическите и моралните сили, емоционалните възможности на воините за победа. Тя повдига духа, ражда творчество. Зове към подвиг. „В съдбоносни минути на боя – гласи Дисциплинарният правилник на българската войска от края на ХІХ и първата половина на ХХ в. – знамето трябва да се развява там, гдето е нужно да се положи решително усилие за победа. В тази решителна минута то трябва да препълва душите на воините само с една мисъл и едно чувство: или да го окичат с нови лаври за слава на българското име и за честта на българското оръжие, или да умрат с чест за защитата му”.
