Навършват се 120 години от рождението на талантливия самоковец Наум Хаджимладенов
Автор: Иван Ненов
На 15 юли тази година ще отбележим 120-годишнината от рождението на един от най-самобитните и все още незаслужено не поставян сред най-големите български художници на ХХ век – Наум Хаджимладенов (1894 – 1985). Наред с талантливите си самоковски съграждани П. Кръстев , проф. В. Захариев и П. Францалийски, той се явява духовен продължител на зографите Христо Димитров, Димитър и Захарий Зограф, Станислав Доспевски – оставили най-трайна следа в живописта през Възраждането.
За Наум Хаджимладенов бях чул още като ученик в първия клас на гимназията. На някакво училищно тържество, а това беше в средата на петдесетте години на миналия век, представиха дъщерята на художника, която рецитира собствено стихотворение. А в края на шестдесетте, когато току-що бях завършил университета, се запознах с бай Наум – така го наричаха самоковци.
Къщата на художника се намираше на една тиха, стара улица. Там той съхраняваше почти всичките си произведения – живопис и графика. Дворът бе запазен такъв, какъвто е бил от векове. Потънал в стари дървета, с полегнали клони, той сякаш бе пълен с легенди и приказки. И със спомени. „Чакър войвода е кръстник на баща ми” – чул съм от бай Наум. И сякаш човешка ръка не беше пипала от времето на Чакъра. Но природата бе поставила всичко на мястото му. И странно – в тази тишина и привидно спокойствие, в този затворен от плетища и зидове двор живееше един неспокоен творец; един художник, чиито свят в картините напира от сила, от свобода на действието и волята.
Кога е започнал да рисува и кой го е накарал да прави това? Не му беше трудно да отговори. Когато човек има дарба, той намира вратата към нея, за да излезе към просторното поле за действие.
Някога, още малко момче, той рисува с въглен от огнището, а после с тебешир по стените. Запалената свещ трепти от равномерните удари на дървения стан, на който майка му тъче, а той рисува като зограф до късно. На сутринта всичко нарисувано е изтрито с влажен парцал.
После върху плочата, на която в училище пише, той ще пресъздава върху белия лист симидчиите с тава на главата или нещо друго, което е забелязал из шарената Самоковска чаршия. А когато си купува акварелни бои, ще започне наизуст да рисува българските войници край Одрин, а по-късно и бежанците кукушани – с малкото багаж върху магарета, успели да го измъкнат от опожарените си къщи.
Пръв вдъхновител и ценител на рисунките му става неговият братовчед – талантливият художник Павел Кръстев, загинал твърде млад в Първата световна война. Той именно е този, който убеждава баща му да го прати в Рисувалното училище.
Ако се проследи животът на Наум Хаджимладенов откъм факти и събития – те не са много. От студентската скамейка той е хвърлен в окопите. В тези окопи намира смъртта си и друг негов приятел – поетът Димчо Дебелянов. „Цяла нощ обикаляхме с Димчо улиците на Самоков. Той беше дошъл на гости при сестра си Мария Григорова и на сутринта постъпи в 22-и пехотен Тракийски полк. Повече не се видяхме.” – много пъти ми е разказвал за тази последна вечер с Димчо Дебелянов. По-късно Наум Хаджимладенов изпраща обещаната на поета картина „Бельовата черква” до къщата музей в Копривщица.
След войните учи при П. Клисуров, Ц. Тодоров и завършва живопис при проф. Иван Мърквичка през 1921 г. После става учител в родния си град. Големият наш скулптор Андрей Николов съветва младия художник да замине за Италия, но любовта към родния край и синовната привързаност към близките го връща там. И цели дванадесет години учителства.
Това са години, които му струват много труд, които го откъсват от творчеството, за да образова самоковските палавници. Като венец на всичко това през 1934 г. му е поднесен един оригинален „сватбен подарък” – уволнени са с жена му от учителските места – нея за леви убеждения, него – за голямата неприязън към неправдите в живота и бунтарските изказвания.
След всичко това започва Софийският период в творчеството му – най-плодовитият, най-богатият. В столицата той е илюстратор на десетки книги, живее и твори в среда, която може да опознае, разбере и оцени таланта му. Свързва го дружба с не малко хора на изкуството – сред тях Боян Пенев и Владимир Димитров-Майстора...
Слушал съм неведнъж спомени за Майстора. Било през лятото на 1925 г. Художниците Владимир Димитров – Майстора, Наум Хаджимладенов и Павел Францалийски летували петнайсетина дни в Рила (Саръ гьол) в една колиба на Бързановите. Тогава туристите в планината били малко. Само секачи и пастири се срещали. А те тримата – рисували.
Францалийски правел пейзаж след пейзаж, Хаджимладенов бил без предпочитание към пейзажа, а Майстора „кроил”. „Трябва да видя много, за да нарисувам едно” – казвал той. После рисувал неуморно. Веднъж четири часа не мръднал от платното, дори не обядвал. А вечерта всичко изтрил с ножа, като казал: „Не сполучих”. Макар и да били високо в планината, имало комари. Веднъж един комар впил хоботчето си в ръката на Майстора, когато рисувал. Той го духнал и прошепнал „Нека си живее и то има право...”
Около бараката, където се били настанили, обикаляла котка. Тя била донесена отдавна от чорбаджиите и вече подивяла. Когато й хвърлели нещо за ядене, грабвала го и бягала. Веднъж Наум Хаджимладенов гледал през вратата на колибата и едва не ахнал. Излегнал се върху дървеното легло, сложил едната си ръка под глава, с другата Майстора галел котката, легнала на гърдите му. Нещо й говорел и я милвал. А щом дошъл Францалийски, писаната скочила като ужилена и хукнала. „Майсторе, как успя това диво животно да го примамиш и галиш?” – учудено питали и двамата. „С добро.” – отвърнал Майстора. „Него и кучетата не го лаеха. Прекрасен човек. Неповторим. А как обичаше бедните хора от народа!
Готов беше да даде всичко, за да помогне на нуждаещия се..” – разказваше ми бай Наум.
Имам не малко от графичните творби на талантливия художник. Всички те са с автограф. Но една от тях особено ценя – „Паисий”. „Ти заслужаваш да я имаш. Още от баща ми съм чул, че Паисий е от Доспей, от твойто село” - казваше ми бай Наум. И , разбира се, и тя е с автограф. За всяка нова година, въпреки че се срещахме по улиците на Самоков или му гостувах, той ми изпращаше картичка с негова рисунка. Веднъж в двора му заварих фотограф. Той ни направи няколко снимки „за спомен”. Това беше през 1971 г.
Ако сега минете по улицата, където беше родната къща на художника, ще видите една постройка по „последна мода” – дворът, почистен от самораслите джанки и ... мраморна плоча на входната врата с надпис: „Тук живя и твори големият български художник Наум Хаджимладенов”.
Допусната е една „малка” грешка: тук беше къщата на... Но младите и всички идващи поколения, няма да знаят за тази „грешка”. Но гледайки творбите му, а по-голямата част от тях са със сюжети от славното минало на многострадалния български народ, те ще изпитват гордост.
Наум Хаджимладенов участва в редица общи художествени изложби в София и други градове на страната, както и в представяния на българското изкуство в чужбина – в „Рьорих мюзеум” (Ню Йорк, 1935), Прага, Атина (1938). Участва в Международното биенале на хумора и сатирата в Габрово. През 1937 г. е награден със златен медал на Парижкото изложение за творбата си „Пазар в Самоков". През 1938 г. на изложба на българска живопис в Атина е награден с орден „Св. Александър”, а през 1954 и 1964 г. получава и орден “Кирил и Методий” – І степен. През 1975 г. е обявен за Почетен гражданин на Самоков.
Творби на Наум Хаджимладенов са притежание на множество български галерии. Те могат да бъдат срещнати и в различни частни колекции в България, САЩ, Германия, Австрия, Франция, Белгия, Великобритания, Италия, Испания и др.
