Подвигът на героя на Добруджа майор Георги Векилски вдъхновява Йовков за разказа му „Мустафа ачи“
Автор: Диана Славчева
Името на майор Георги Векилски – „основателят на конната артилерия и творецът на нейната слава“, както е наречен той в сп. „Заветът на героите“ в броя му от януари 1930 г., е известно най-вече на софиянци и добричлии. Просто защото именно в София и в Добрич съществуват улици, назовани на него.
Столичната е особено популярна – на нея се намира Софийската окръжна следствена служба. Всеки жител на най-големия ни град може да каже къде е следствието, но малцина са тези, които знаят кой е патронът на улицата, на която то е разположено.
А това е офицерът, който заедно с легендарния ген. Колев, поставя основите на българската кавалерия. Той е героят в битката при добруджанското село Мустафа ачи, разположено южно от Кюстенджа. Сражението се състои на 21 септември 1916 г. по време на Първата световна война.
Боят е съдбовен. Позициите на нашите войски са обречени, врагът ги превъзхожда числено, а куршумите на великия български войник са на привършване. Противникът вече е на крачка от окопите, когато „всред конната вихрушка на кървавия бой“ (по думите на поета Любомир Бобевски, известен като автор на химна на Добруджа - „О, Добруджански край", б. а.) се намесва майор Векилски, който начело на конната артилерия обръща в наша полза обреченото иначе сражение.
На бойното поле като военен кореспондент в това време се намира писателят Йордан Йовков. Вдъхновен от неочаквано щастливата развръзка, той описва тези героични събития в едноименния си разказ „Мустафа ачи“, в който главен герой е именно смелият майор (по време на битката Векилски все още е с чин капитан, б. а.).
Тук е мястото да кажем, че това славно сражение не е намерило място в учебниците по история и по военно дело по простата причина, че в него врагове са ни румънците. Заради това, че се е бил с тях, както и с руски военни части, майор Векилски също остава в сянка, встрани от светлините на прожекторите.
Родът на героя на Добруджа всъщност е от Ловеч, където той е роден на 4 ноември 1882 г. като едно от деветте деца в семейството на адвокат и учителка. Кръстен е на дядото си по майчина линия – героят от Априлската епопея Георги Икономов.
Майка му – Керанка Векилска, завършва първия випуск на Американския пансион в Ловеч. Иначе тя е родом от Сливен, откъдето на кон баща й я завежда в Ловеч, за да се изучи, заплащайки наведнъж целия курс на обучението й.
След това Керанка остава в пансиона като учителка. На една манифестация по случай 24 май я вижда адвокат Михаил Векилски и влюбвайки се от пръв поглед в младата даскалица, скоро след това иска ръката й.
По-късно министър-председателят по това време – Васил Радославов, го вика в София, където той става областен управител и младото семейство се премества да живее в столицата.
От тези години датира една любопитна случка, за която потомците на рода и до ден днешен пазят спомена. В София Векилски са настанени в една къща до халите. Както си е редно за големци от ранга на новия областен управител, пред дома им е оставен да пази войник. На другия ден, тръгвайки на работа, щом го вижда и разбира за какво е караулът пред сградата, Векилски тутакси изпъжда войничето и не разрешава повече да му слагат охрана.
Михаил Векилски е бил известен и с това, че като адвокат за много дела не е взимал пари, когато клиентите му са били бедни хора. Нещо повече, веднъж в съда пристъпил някакъв босоног човечец. Векилски веднага изпратил един разсилен до дома си, за да донесе на мъжа обувки.
Един от синовете му – Георги, се увлича по колоезденето и в един момент е избран за съюзен войвода на Организацията на българските колоездачи. След като завършва Военното училище в София, той постъпва в армията, където се отличава със своето безстрашие и изключително смели действия. Както отбелязва сп. „Заветът на героите“:
„Въпреки всякакви тактически правила и закони на войната, той със своите крилати оръдия се движеше не на опашката на конната дивизия, а на линията на самите разезди. Неговите оръдия не заемаха никога закрита позиция. С бързината на мълния те се явяваха пред изумените и ужасени погледи на противника и докато той разбере онова, що става пред очите им – дали е кинематографично представление или действителност – конете се разпрягаха, оръдията заемаха открита позиция и със своя верен и убийствен огън, опустошаваха техните редове.... Пленените руски войници със страхопочитание питаха: „Что такой у вас Векилски?“
Въпреки че е ранен в главата при Вардар над Велес, той пак не напуска поста край любимите си оръдия. Заради безупречното ръководство на своята батарея и себеотрицанието си по време на бой, Векилски окичва гърдите си с ордените „Св. Александър“ и „За храброст“.
За съжаление на 15 март 1918 г. нелеп инцидент с взривила се до него граната край един от ръкавите в делтата на река Дунав слага преждевременно край на живота му, когато той е едва 35-годишен. Преданото куче на офицера – Линда, три дни стои на брега, където е загинал стопанинът му и накрая умира от мъка.
Майор Векилски бива погребан в църквата „Св. Георги“ в Тулча, като на траурната церемония присъстват представители на цялата Добруджанска армия, начело с трима генерали, а също и целият град.
Както отбелязват хроникьорите от онова време: „макар и останал на вражеска земя, неговият гроб не остана никога неподреден и неокичен с цветя... И когато румънските власти, озлобени и раздразнени от това необикновено нежно внимание към героя светец, забраниха идването на гроба и през деня махнаха цветята – те с удивление видяха, че на другата сутрин една нова, по-голяма грамада от цветя покриваше гроба на Векилски“.
По инициатива на родолюбивата организация на колоездачите в България, близо 12 години по-късно, на 11 юли 1930 г., костите на героя са пренесени на родна земя. Те са посрещнати с почести първо в Русе, а оттам през Шумен, Ловеч, Плевен и Враца, са докарани в двора на Артилерийските казарми в София, където се намира гробницата „Алея на героите“. По-късно са преместени в Софийските военни гробища.
В края на 2012 г. бе обявена инициативата за издигане в столицата на паметник на майор Векилски. Идеята принадлежи на Съюза на военноинвалидите и военнопострадалите, фондация „Епископ Йосип Щросмайер“ и потомци на славния офицер. Бюст-паметникът ще бъде поставен в зелените площи край улицата, носеща името на героя на Добрич, като в момента се чакат да приключат различните административни процедури, предшестващи изграждането на мемориала.
Майорът така и не оставя свои преки потомци, но родът на братята и сестрите му е голям и днес техни наследници може да се срещнат не само у нас, но и по целия свят. В Америка живеят потомците на най-малкия му брат, като един от тях – Крум, от дълги години е кмет на едно градче в Ню Джърси. В Германия също има много роднини на фамилията, сред които архитект и лекар. Правнучка на друг негов брат е журналистката Мариана Векилска, а дъщеря на една от сестрите му е великолепната актриса Красимира Казанджиева, чийто глас мнозина познават от дублажите й на Стефани, Кейти и други героини от сериала „Дързост и красота“.
И въпреки че името на славния офицер, освен двете улици, носи и шуменското село Векилски, неговите потомци се изненадват защо от няколко години то не се споменава по време на зарята за 3 март и 2 юни, след като дълги години преди това той е бил изреждан заедно с другите герои в тези тържествени моменти на почит и преклонение към паметта им?!
