Ще бъде ли излекувана най-после историческата амнезия относно това къде е било бащиното огнище на Хилендарския монах
Автор: Иван Ненов
Най-после – 292 години след рождението на Паисий Хилендарски и 251 след написването на” История славянобългарска”, на българина трябва да му бъде казана истината откъде води началото си Хилендарският монах, възкресил за живот „една тъмна маса от роби, лишени от всякакви спомени за миналото си и от всяко съзнание за своята общност, от всякакви обединяващи идеали и стремежи, обречени сякаш да бъдат тор в нивите на другородците.”, както отбелязва Петър Мутафчиев.
Колкото и оскъдни данни да ни е оставил за себе си отец Паисий в своята творба, те са достатъчни, за да потвърдят мисълта на Вера Мутафчиева, че „историята не е неразгадаема, стига да подреждаш без предубеждение безредно пръснатите й отломки”. А нашите историци и паисиеведи са правели и правят точно обратното – разпръскват „отломките”, за да докажат своите креативни тези и сами се отъждествяват с мисълта на Фридрих Ницше „Човек трябва да се пази от учените люде – те мразят всички, защото са безплодни.”
Последна „илюстрация” на това беше създадената от президента кохорта във връзка с честването на четвърт хилядолетието от написването на „История славянобългарска” и 290-годишнината от рождението на автора й. Нито един (с изключение на акад. Иван Радев) не постави въпроса за истинското родно място на Паисий. Всички се потопиха в дилогията, че „не е най-важното къде е роден Паисий” и че „най-вероятно той е роден в Банско”.
А Паисий сам е написал, че е от Самоковска епархия...
„5 юний, 1839. Захарий Зографъ въ Самоковъ билъ помоленъ, да покани Неофита за учителъ в града. Тукъ и за типографията.” „Сосъ чорбаджи Иоанна Чавдар многу се разговарахме той ме запита и моли ме да му кажимъ сосъ каковъ колай требе и може да вы кандардисатъ за да вы доведат оу Самоковъ: они така мислили още от две годыни да ви пишат: обаче се оушендисували от чорбаджи вулкоте, и за мене мислили като дойдем оу Самоковъ да ме молятъ да не би развалилъ работата сиречъ добро за отечеството мы, но аз така ги оуверихъ не дека ще развалимъ работата имъ да возбранимъ да не дойдете; но сосъ гулемо благодарение по- казахимсе дека ще радимъ, и защо желаемъ за отечеството си.
Тако ради и Чавдаро се оувери и викна сино си и начне сино му да пише тая книга, що е от чорбаджиите, и азъ казувахъ, и тогай му рекохъ, сосъ тосъ колай може да го доведеме и Чавдаро като позна, и разуме ноймите на писаната книга, весма се зарадува. Прочее и великата деспотия обеща 500-петъ стотини гроша доброволно да харизува на школото ката година доде седи на тая епархия Самоковска...” (Ив. Д. Шишманов, „Нови студии из областта на Българското възраждание”, С. 1926 г.)
Позволих си този дълъг цитат от труда на проф. Ив. Д. Шишманов, за да стигна до „епархия Самоковска”, от което ще последва въпросът: кое селище е имал предвид Захарий Зограф, когато е отправял поканата за учителстване на Неофит Рилски и му е припомнил обещанието на „великата деспотия”, обещал „да харизува на школото ката година доде седи на тая епархия Самоковска” – Самоков, Банско или Кралев дол?
Нека припомним отново, че бащата на Захарий Зограф, Христо Димитров – основоположникът на Самоковската иконописна школа, според родовото предание е племенник на Паисий и Лаврентий – син на тяхна сестра. В жилите на Захарий Зограф също е имало „капка кръв” от Паисий, както пише за себе си една от потомките на неговия брат Димитър Зограф, а Ат. Зографски – друг потомък от рода, съобщава, че първородният си син Христо Димитров Доспееца нарекъл на името на баща си –Димитър, а вторият си син – Захарий – на светското име на вуйчо си. Т. е. – светското име на Паисий е Захарий.
И Захарий Зограф, както и Паисий, който пише, че е „дошъл от епархие Самоковские”, отъждествяват Самоковска епархия с града. Нека припомним още, че и други самоковци, когато пишат писма до Цариградската патриаршия, пишат по същия начин: „пишем ви от Самоков , от епархията”.
Не грешат ли нашите учени и когато тълкуват записката в Хилендарската кондика, която, анотирана от Б. Райков, гласи: „1760 година, 25 януари. От Самоковска епархия се връща брат проигумен кир Паисий (Хилендарски) и предава от пътуването си аспри 340 гроша и вещи, сребро, злато и църковна утвар за 370 гроша. Проигумен Паисий е предал от предишното си пътуване през 1755 година 500 гроша и от хаджи Вълчо (в оригинала Влчо) 500 гроша. Същата година и ден“.
Ето тук отново „Паисий се връща от Самоковска епархия”. И според привържениците на банската теза, щом е от Самоковска епархия – значи е от ...Банско (!?). Ако тези въпроси бъдат поставени в тест на седмокласници, сигурен съм, че нито един няма да сгреши и да не посочи Самоков. Тогава защо нашите учени грешат?
Грешат, защото не вярват на Паисий, който в Историята си разказва легендата за цар Иван Шишман, която по думите на народния поет Иван Вазов е „жива и до днес” и я „знае всяко самоковско дете”(1903 г.) Не вярват на написаното от К. Иречек, че „Паисий е роден в околностите на Самоков”(1876 г.); не вярват на проф. Марин Дринов, който в писмото си до самоковци от 14 февруари 1878 г. пише: „Вие, самоковци, отдавна се хвалите с добри, честни и развити граждани. Вие имате правото да се гордеете пред цял български народ с това, че от вашето място се роди йеромонах Паисий, когото българите турят начело на своето възраждане”.
Не вярват, че езиковата основа на „История славянобългарска” е на самоковски говор, а не на бански.И тяхното тълкуване сега е, че „Пенко”– техният бъдещ Паисий – още като бебе бил изнесен от Банско и не е усвоил банския говор... Но пък вярват на мистификацията на проф. Йордан Иванов и на донесената му от неговия слуга М. Ковачев „приписка”, взета от Хилендарската кондика, че „Лаврентий дарява бащината си кукя за метох на Хилендар”. И сега, когато могат да прелистват страниците на кондиката, търсят под вола теле.
Те вярват още на самохвалството на Йордан Иванов, че пръв е открил и е докоснал „черновата” на „История славянобългарска” и не искат да си направят труда да прочетат „Из находките ми в светогорските манастири Хилендар и Зограф”, докладвано в Историко-филологичния клон на 15 декемврий 1938 г. от акад. Ст. Аргиров, защото забравеният днес учен пише: „Мога да кажа, че аз бях първият, който още на 1900 г. имах на ръка така наречената черновка на Паисиевата история. И у мен в първо време се породи мисълта, дали не е това първообразът на „История славянобългарска”, та още в манастира Зограф взех и го сравних с изданието на историята от А. Теодоров, което носех със себе си.
И още в първите страници аз констатирах грешки, които породиха у мене силно съмнение, че имам работа с оригинала на Паисия. Грешките са от такова естество, че те не могат по никой начин да се припишат на един автор, на един съчинител, а само на един малограмотен преписвач, който преписва буква по буква, дума по дума текст, без да може да съди за смисъла на подлинника.”
И след като дава в труда си много езикови примери, А. П. Стоилов стига до извода, че „изобщо целият ръкопис, с неговата разнородна хартия, с разбърканите глави, още от пръв поглед прави впечатление на ученическа работа... Тези съображения главно ме накараха на времето да се усъмня, че екземплярът от Паисиевата история в Зографския манастир е Паисиева чернова. Тези съмнения не са изчезнали у мене и днес, въпреки в някои отношения убедителните доводи на Йордан Иванов в неговото обстойно и спретнато издание на този зографски препис, които впрочем, на времето бяха много сполучливо оборени от Боян Пенев и на които няма защо тук на ново да се спирам.”
Но онова, което е наложил проф. Йордан Иванов в българската история, че Банско е дало началото на първия наш възрожденец и до ден днешен битува както в учебниците, така и в научните публикации на съвременните негови последователи. И никой не се замисля защо Паисий не е посетил Банско, за да бъде преписана неговата история, а е занесъл лично оригинала на „История славянобългарска” при поп Алекси Велкович Попович от с. Доспей, където е направен втори (след котленския) препис на неговото произведение! Учените се мъчат да внушат на българина, че Паисий е обикалял поробеното си отечество от село на село и от град на град, за да преписват Историята му и „доказват”, че всеки калугер, който е носел името Паисий, е Хилендарският монах .
Както е известно, според проф. Йордан Иванов не малко селища, „подобно на Омира” спорят да са родно място на Паисий Хилендарски. В днешно време до финала на препирнята са стигнали три селища: Банско, Кралев дол (Пернишко ) и Доспей (Самоковско). Изключително сполучливо и точно последната си книга Ц. Живков е озаглавил „Край на заблудата, че Паисий е от Банско“. Авторът отново е събрал очевидните и дори очевадните факти и аргументи, които оборват из основи Банската версия.
И тогава къде е роден Паисий – в Кралев дол или в Доспей? Този спор започва в началото на двадесетте години на миналия век и се води главно от Веле Кралевски – защитник на Кралевдолската теза и от Христо Марков – защитник на Доспейската (Самоковската) теза. Той довежда и до заминаването на научна група до Света гора през 1937 г., водена от самоковеца проф. Васил Захариев, с която М. Ковачев „тайно” донася добилата чрез Й. Иванов популярност „приписка” от Хилендарската кондика, изопачила представата на българина за истинското родно място на Паисий.
Ако шепата кралевдолски „патриоти” бяха внимателно прочели (а и днес могат да прочетат) труда на проф. Ю. Трифонов „Кралевдолски Паисовци и верването за техни роднински връзки с отца Паисия Хилендарски” (докладван в Историко-филологичния клон на 20 май 1937 г.), нямаше да има спор. Нямаше да има спор, защото техният „калужер Паис е дошъл на панихида на по-големия си брат поп Цветан през 1825 г., когато поп Цветан е умрял”. Нека не поставяме въпроса защо техният Паис е строил чошма, а не е писал „История славянобългарска”.
На днешните историци и паисиеведи не им остава нищо друго освен към заглавието на кралевдолския автор да прибавят съюза „и“ и предлога „в”. Тогава ще прочетат: „Край на заблудата, че Паисий е роден в Банско ... и в Кралев дол”. Остава да бъде излекувана „историческата амнезия”.
