Сподвижникът на Левски е пряк участник в обира на турската хазна в прохода Арабаконак
Автор: Павлин Цветков
На 20 (8) юни 2014 г. се навършват 140 г. от гибелта на Вълко Цолов Топалски – съратник на Апостола на свободата Васил Левски, член на Частния български революционен комитет (ЧБРК) в Правец и пряк участник в злополучния обир на турската държавна хазна в прохода Арабаконак през есента на 1872 г.
По повод известието за смъртта на този едва 24-годишен младеж и други двама диарбекирски заточеници, Христо Ботев възкликва от страниците на в. „Знаме“: „Мъченици! Дали ще да има някой, който да отмъсти за вас и да разкаже на вашите деца защо сте вие загинале?“ Издаваният от Каравелов в. „Независимост“ допълва: „Нашият календар са обогащава с нови мъченици“.
По време на съдебното следствие във връзка с обира на хазната през есента на 1872 г. Вълко Цолов съобщава, че е на 22-23-годишна възраст, т.е. роден е около 1850 г. Издънка е на Топалския род, един от най-големите в Правец. Неговият баща Цоло и чичо му Генчо Вълков са едни от най-влиятелните и авторитетни личности в селото. И двамата членуват в местния революционен комитет, основан от Васил Левски през есента на 1870 г. Според запазените следствени протоколи Вълко се занимава с овчарство. Живее в Етрополските колиби над Правец (днес в землището на с. Горунака, Етрополско).
Вълко Цолов се включва отрано в националноосвободителното движение, като основната заслуга за привличането му в тайната организация има неговият чичо Генчо Топалски, който въпреки активното си участие в комитетските дела, се ползвал с особено доверие от страна на властите като човек, живял седем години в Цариград и познаващ отлично езика на поробителя. В своите мемоарни записки опълченецът и също член на правешкия ЧБРК Васил Стаменов съобщава, че при едно от посещенията на Левски в Правец в къщата на председателя на комитета за лична среща с Апостола дошли Генчо Вълков, Вълко Цолов и мухтарят (кметът) на селото Иван Станев.
Този факт сам по себе си говори за голямото доверие, с което се е ползвал сред революционните дейци едва 22-годишния младеж и за несъмнените революционни и конспиративни качества, които е притежавал. Именно благодарение на тях Вълко бил включен в подготовката и изпълнението на обира на турската държавна хазна в прохода Арабаконак.
Идеята да се извърши дръзкото нападение над пощенската кола, която трябвало да превози до София събраните от османските власти данъчни постъпления от Орханийско (Ботевградско) и Тетевенско, била дадена на Димитър Общи от тетевенските чорбаджии Хаджи Станьо Врабевски и Петко Милев Страшника, първият от които бил председател на местния революционен комитет, а вторият – негов касиер. Необходимостта от набавянето на парични средства за закупуването на оръжие с оглед на предстоящото въстание, принудила Общи да приеме предложението на тетевенските първенци и да възложи на войводата Стоян Костов Пандурина от Тетевен да сформира чета, членовете на която били набрани от околните колибарски поселища.
За предрешаването им били ушити униформи по модел на военнослужещите от видинския гарнизон, за които се знаело, че ще се уволняват наскоро. Целта била властите да свържат деянието с освободените от служба низами. След като ковчежникът на хазната в Орхание (Ботевград) Марин Николов известил организаторите за датата, на която пощенската кола с данъка ще потегли към София, четата, съставена от 11 души тетевенски колибари, се придвижила от с. Черни Вит към района на Правец.
Там към нея се присъединили Димитър Общи и двама правчани – Вълко Цолов и Никола Цветков. Вълко превел четниците до местността Рудината в Орханийския дял на планината, където били посрещнати от членовете на орханийския революционен комитет Велчо Шунтов и Божил Генчев. Те донесли хляб на хайдутите, а Божил Генчев ги завел до мястото на засадата в прохода.
Нападението и обирът на хазната били извършени на 22 септември (4 октомври) 1872 г. В ръцете на комитетските дейци попаднали 120 хиляди гроша, една всъщност незначителна сума, която не оправдавала големия риск, на който се изложили все още неукрепналите организационно революционни комитети. На мястото на обира Димитър Общи подхвърлил една подофицерска нашивка, която Вълко Цолов купил и донесъл от Одрин.
Всеки един от участниците в четата поел на плещите си по обратния път по една торба с тегло от 20-30 кг, тъй като парите, които превозвала пощата, били метални. С този товар комитите стигнали до колибата на бащата на Вълко, където домакинът ги нагостил с качамак. Там Общи разделил парите, като една част отнесъл в Правец с коня на бащата на Вълко, а другата предал на тетевенските колибари със заръката: „Не харчете от тях нито пара! Предайте ги на Петко Милев. Аз ще питам касиера колко са. После ще имате неприятности!“
Обирът успял. Стъписаните от дръзкото нападение власти първоначално се впуснали по погрешната следа, че той е дело на уволнени от служба войскови части. Предателството обаче не закъсняло – братята Мино и Стамен Ташеви от Орхание, които засекли пътьом носещите хляб на четниците Велчо Шунтов и Божил Генчев, съобразили обстоятелствата и поискали дял от задигнатите пари. След като били предупредени да мълчат под страх от смъртно наказание от страна на комитета, те предали двамата ятаци на четата на турските власти.
Арестувани на 19 (31) октомври 1872 г. и подложени на нечовешки мъчения Велчо и Божил направили самопризнания, като посочили единствено, че обирът е извършен от десетима тетевенци, предвождани от Стоян Пандурина. Три дни след началото на разпитите бил издаден и Вълко Цолов, който е и първият арестуван член на четата, извършила обира.
Въпреки че също бил подложен на изпитаните в османското следствие изтезания – бой с тояги, провесване надолу с главата, горене с нажежено желязо и палене на гъба прахан под ноктите, в показанията си пред следствието Вълко не споменава името на нито един участник в обира, който вече да не е известен на властите. Отрича собственото си участие и твърди, че е бил заставен от хайдутите да ги води.
Достойното държание на едва 22-годишния младеж, който заедно с двамата задържани орханийци се опитва да представи пред следствието обира като едно чисто криминално по своя характер деяние, е в пълен контраст с поведението на останалите задържани, разпитвани след него. Така например Тодор Кръстев Бръмбара прави пълни самопризнания и разказва не само за това, за което го питат, но и за неща, за които не са му задавали въпроси. Следствието научава за изградената от Апостола на свободата комитетска организация, за това какви са нейните цели, кои са ръководителите й.
От членовете на Правешкия частен революционен комитет са установени, осъдени и изпратени на заточение само трима души – председателят ханджията Цветко Вълчев, и двамата преки участници в извършването на обира – Никола Цветков и Вълко Цолов. Членът на комитета поп Марко Тодоров изпълнява положената пред Левски клетва и се отравя, за да не бъде принуден с мъчения да направи самопризнания. Задържаните правчани запазват комитетската тайна и не издават другите съзаклятници. Турските власти се оказват в невъзможност да съберат сведения, уличаващи други лица като членове на Правешкия революционен комитет.
Заключителният протокол на Следствената комисия, съдържащ мотивите за това какво наказание се предлага да бъде наложено на Вълко Цолов, не е запазен. Данните, с които разполагаме, и свидетелствата на поборници от онова време сочат, че най-вероятно османското правителство е наложило на Вълко Цолов наказанието „временни окови“ по реда на чл. 62, ал. 2 във връзка с чл. 21 от Османския наказателен закон. Мястото за изтърпяване на наказанието е известно – медните рудници в Аргана Мадени в района на Диарбекир, Мала Азия. Вълко Цолов и останалите участници в четата, извършила обира, са откарани на заточението си „пеша със синджири и лалета на вратовете“.
Неиздържал на „убийствения климат, страшните мъчения и голямата сиромашия“, както се изтъква в дописката на Христо Ботев, Вълко Цолов умира съвсем млад, само на 24 години, след по-малко от две години, прекарани в заточение.
Изглежда костите от гроба на Вълко Цолов са пренесени от далечния Диарбекир в родното му село, видно от надписа, съхранен по чудо върху полуразрушения паметник на героя в двора на църквата в Правец – тъжен символ на забравата, покрила онези светли образи от миналото, които жертваха младостта и живота си за непостижимата свобода на Родината ни.
