Младите котленки вече не сядат зад стана да тъкат легендарните килими
Автор: Диана Славчева
Килимарството по българските земи е занаят с много стари традиции. Следи от тъкачеството тук са намирани още от времето на неолита и по-точно от четвъртото-петото хилядолетие отпреди новата ера. Почти няма разкопани останки от селищни могили на наша територия, където да не са открити различни елементи от примитивни съоръжения за тъкане, вретена и пр.
Разцвет килимарството в България постига в годините на националното ни Възраждане, когато се оформят няколко уникални тъкачни центрове – в Котел, Чипровци, Самоков и Панагюрище, чиято продукция разнася славата на българското приложно изкуство по света.
С присъщия си усет за непреходна красота и самобитна естетика, нашенките са вплитали заедно с нишките много чувства и емоции в килимите, излезли под чевръстите им ръце. И са внасяли с пъстрите постелки много уют и светлина в домовете си. През възрожденско време Котленският Балкан бил кръстосван от многохилядни стада вакли овце. На основата на овцевъдството в района били развивани множество занаяти и имайки на разположение достатъчно качествена вълна, съвсем закономерно тук възникнала и много успешна килимарска школа.
От друга страна, котленските търговци имали множество контакти с необятните пазари на Османската империя и Изтока, откъдето черпели знания за килимарската техника. Предполага се, че първоначално са заимствали мотиви и идеи най-вече от Грузия. Но съществува хипотеза, че тук килимарството е пренесено от Чипровци след погрома на едноименното въстание от 1688 г.
В онези години котленките са боядисвали вълната с естествени бои. Черната багра добивали от елхови кори, жълтата – от корените на дивия пелин, във виолетово багрела отварата от метличина и див мак, а зелен цвят получавали от листата на дивата ябълка. По-късно навлезли химическите краски, които се използват основно и днес, когато килимарките в Котел купуват готова боядисана прежда – най-вече от близкия Сливен.
Тънкостите на занаята някога се предавал от поколение на поколение – от майка на дъщеря, от баба на внучка... Въпреки че се пазели като свещени основните мотиви, използвани от котленската школа – най-вече геометрични и флорални фигури, всяка тъкачка вплитала в своето произведение и свои уникални авторски елементи. Така визията на моделите се обогатила с прословутите „къдряви звезди”, „цъфнали клончета”, „карамфили”, „лозинки”, „пеперуди”, „сурвакници”, „табли” и пр.
От християнската обредност пък в десените били привнесени „бърдучетата” и „кандилниците”.
Понякога килимарките втъкавали в бордюра на килима си своето име, или пък различни букви от азбуката – най-вече „к”, като Котел.
Цялото това многообразие прави всеки котленски килим уникален, казано по днешному – бутиков. Уникална е и една друга специфика на тези постелки – че са с две лица – еднакви са и от двете страни. И както се твърди – от едната страна изкарват 100 години, а след като тя се поизтърка от стъпването отгоре й, килимът се обръща с другото си лице и може да радва стопаните с багрите и красотата си още 100 години.
През далечната 1933 г. тук се основава трудово-производителната кооперация (ТПК) „Котленски край”. По времето на соца килимарството в района е поставено на индустриални начала. Разкриват се цехове в много съседни до възрожденското градче села – в Жеравна, Ичера, Медвен, Тича, Градец... В някои от тях съществуват дори по две килимарници. Край становете тъкат стотици килимарки…
В занаята препитание намират около хиляда сръчни българки. Разкрито е и художествено училище по приложни изкуства, което всяка година завършват по две паралелки от специалността „Килимарство”.
Но през 80-те години то е преместено в Сливен по идея на тамошните партийни величия и лека-полека това обстоятелство, както и настъпилите след това години на така наречения „преход” и последвала икономическа криза, поставят началото на залеза на това старинно изкуство.
Цеховете един по един са закрити, в сливенската художествена гимназия вече се изучава специалността „Мода и художествена тъкан”, където повече се набляга на съвременните решения в областта на текстилния десен, а и младите хора все повече масово бягат в чужбина да търсят препитание.
В момента само три възрастни пенсионерки поддържат огъня на стария занаят в „Котленски край”. Има и жени, които тъкат на домашните си станове като сувенири малки старокотленски модели, но и те стават все по-малко. А от младите момичета никое не проявява интерес към килимарството. „Че кой ще се хване да стои с часове в неудобна поза край стана за 150-200 лева” – казват „последните мохиканки” от ТПК-то. Те си имат пенсия и продължават да тъкат едно, за да си докарат някой лев отгоре, друго – защото просто не могат да се откъснат от нишките, които вплитат сръчните им пръсти вече повече от половин век. Те сякаш са обрекли живота си да творят красота. И сърцето им се къса, че няма на кого да предадат уменията си.
Доникъде не е довела и инициативата да се организира за младите курс по килимарство. Девойките се вълнуват от по-модерни и доходоносни професии.
Иначе интересът към котленските килими все още е жив. Въпреки евтините постелки, машинно производство, внасяни от Китай и Турция, които масово заливат магазините.
Но автентичен ръчно тъкан килим от Котел могат да си позволят само по-заможните българи и чужденците. В момента кооперацията изработва 8 килима по поръчка на живеещ в Америка наш сънародник. Единият от тях ще украси българско училище зад Океана, другият ще отиде в една тамошна църква. Изработването на всеки екземпляр отнема по 2 месеца. А цената е буквално символична за огромния труд и старание, които се влагат в красивите образци – около 1200 лева.
Старите жени си спомнят, че едно време с един котленски килим в чужбина човек е можело да си купи лека кола, като го продаде. В момента хит на световните пазари са гладко тъканите постелки – като тези, рожба на школата в Котел, и прословутите персийски техни събратя вече не са на мода.
Иначе килимарското изкуство у нас, въпреки че замира, може да се похвали и с някои успехи. Като предприятието във Велинград, където тъкат постелки за английския кралски двор. Техни творби притежават и доскорошната испанска кралица, както и холандската кралица Беатрис, внучката на Уинстън Чърчил и английският експремиер Тони Блеър. Изработен в родопското градче килим краси и гостната в замъка Ануик, където е заснет един от филмите за Хари Потър. Но тези поръчки нашите килимарки са изпълнили предимно по западни модели. Единствено легендарният британски рок музикант Мик Джагър преди десетина години поискал да му направят тук 16 синьо-бели малки… котленски килима.
Така, както е тръгнало, няма да е чудно, ако след време котленските килими биват поръчвани да се тъкат в „световната фабрика” Китай. Откъдето впрочем вече внасяме и мартеници, и сувенири с надпис „България”, и българска бродерия, и чинии тип „троянска керамика”, та дори мускалчета с розово масло…
