Не е задължително да си противен, за да си политик, но у нас това помага
Автор: Веселин Максимов maximov@desant.net
Повечето от най-известните сред тях предизвикват спазми в храносмилателния тракт само с появяването си. Но когато заговорят, става особено неудържимо. Ниво на публичната политическа реч у нас няма. Тя не се измерва в равнища. Тя е мазен, смрадлив петмез, много отдавна отвратил все по-малко и по-малко оставащите нормални хора у нас.
Говоренето на нашите най-първи политици е някакъв феномен в използването на думите за общуване, то е променило почти напълно тяхното значение, извратило ги е така, че да предизвикват у слушателя не разбиране на същината на това, което казва, а ярка погнуса или вцепенение (зависи колко си пиян).
Към точно такова разсъждение насочват приказките на изгубилия вече не помним (той също) колко пъти всякакви възможни избори, компрометиран от години и вече ненавиждан и от някои свои съпартийци червен вожд. Последно словесната му йезуитщина потече по медиите по въпроса дали ще ходи депутат в Европейския парламент или не. Но можехме да й се насладим още по-ярко в нощта на пресконференциите след последния вот.
Посочете ми някога да е поел отговорност за това, което е казвал. Когато го питаха наистина ли не е изровил земята, както обеща, та неговата партия отново яде унизителен бой. Или сега, за депутатството в Брюксел.
Любопитно е дали има представа как хората усещат още от първото му изречение, че не е нищо повече от страхливец, загрижен единствено и само за собствената си обществена кариера, стреснат, че все пак може да му се наложи да се хване за някаква работа.
Докато при него се усеща безспорен интелект (не че това по някакъв начин го оправдава), в нещо подобно едва ли бихте заподозрели (уж) най-големият му политически опонент. За биткаджийската му психика са изписани вече стотици страници, както и за любимото литературно произведение в личната му читателска класация. Вече май не е чудно защо такава част от народа продължава да го обожава.
Ако се замислите над израза му, че е прост човек, а останалите – прости хора, та затова го разбират. Не е нужно някой да го квалифицира, изводите сами се набиват в очи. (Простете, уши).
Не изпадайте в почуда, това е мечтата на съвременното българско общество – агресивно тъп самодоволник с арогантен диалект. И детска радост от постиженията в изучаването на чужди езици. „Конграчулейшън”, това е положението.
Няма как да получи поздравления и една дама, минала през няколко партии, за да се спре в една чисто нова коалиция, събрала отломки от дясната (ами?) политическа представителност.
Дори колеги, съвсем обръгнали на слушане на каквито и да било словесни буламачи, си признават с ръка на сърце, че изобщо не разбират какво казва. Че на прочувствените й речи за „нормалност” дори симпатизантите на тази коалиция не вярват, си пролича ярко на последните избори.
Но това вече е обсъждано. Въпреки че масовата лелеяна мисъл у нас е, че най-големият келепир е да си със силните на деня, хората не прощават подобно поведение на политиците. Дори и няколкото жени, които се бяха вързали на брътвежа на въпросната, вече й нямат никаква вяра.
Харесвате ли най-правилно граматически и смислово говорещия политик у нас? Него май само избирателите му го харесват масово. И за това си има съвсем обяснима причина – много от тях не са особено напред в усвояването на напудрените му и „екзактни” изказвания. Просто нямат време да се усъвършенстват културно, защото едва успяват да повдигнат чело от яко блъскане на полето. А и ги е страх.
Останалата част от публиката открито ненавижда претенциозното му маниерничене или просто сменя телевизионния канал, когато се появи, за да остроумничи. Като че ли най-приятeн (много извратено ли ви се струва?) e фактът, че дразнещо-префиненият му изказ докарва до бяс доста по-оскъдния на духовно ниво партиен бос, за когото стана въпрос по-горе. Онзи, индианският вожд. И той избухва гневно, с характерния си бяс на павиан в джунглата.
Всъщност, не е нужно да си особено противен, за да си политик, но у нас това помага. Така би се изразил Кърт Вонегът, ако живееше тук и сега, в България. Доказва го още един особено начетен, с диплома на доктор по богословие, който вече се оттича от актуалната политическа пяна. Ако трябва да го сравняваме по отблъскване на своите фенове, той е поне 100 места пред споменатата госпожа, твърдо на върха в тази дисциплина.
Симпатизантите му изпадат във все по-голяма погнуса от всичко, което върши, и дори това, че нарича колегите си от парламента „мушмороци” и „гугутки” не привлича тяхното внимание. Защото усетиха, че е позьор и маша на всеки, който дава пари. И си спомниха, че досега е сменял партийните си пристрастия поне четири пъти.
Всъщност, той се задържа на повърхността именно заради нас, отразяващите. След като три пъти последователно ни рече да сме проклети, трябваше просто да спрем дори да споменаваме за него. И да се дере сам, на камерата на телевизийката си с име на първата буква от гръцката азбука.
Азбукарче по образование е още един пламенен приказвач. В смисъл, че е завършил филология. И също като гореспоменатия отпочна политкариера в медиите. Забелязва се, че доста хора му се връзват напоследък, което не означава, че неговата реч не води до гадене всички с разум в черепната кутия. Той, прочее, е доста ясен. Секне ли финансовият извор на пламенната му реторика, ще секне веднага и тя.
Запитайте се защо неговата активност, стигаща до абсолютна истерия, рязко завехна току след първите новини за банковите трусове на неговия благодетел. В партията на въпросния лудостта на говорене явно е на почит. До тази мисъл води приказването на един от най-близките му съратници. Този, дето в сърцераздирателен жест си подари кинжала нему.
Наесен пак иде време разделно. „В интересни времена да живееш”, китайците го казват, когато искат да прокълнат някого. Вие решавате на кои от изброените да отнемете думата.
Най-добре на всичките.
