Докато съседите ни набързо погърчиха, помакедончиха и поалбанчиха сънародниците ни на своя територия, нашата държава нехае за тези, които я смятат за своя родина
Автор: Никола Филипов
Освобождението на Македония от турско по време на Балканската война, преселването по Конвенцията и живота на преселниците след това, са събития, които предавам в своите книги главно чрез произходящето в няколко села – местожителството на моите родители и близки в Гърция и след това в България.
Петдесет-шейсет години след извършената размяна на населението между България и Гърция, аз посетих неколкократно родните места на предците ми в южната ни съседка, разговарях с местни жители, търсех останали стари сгради, хора – съвременници на преселението или останали там потомци на някогашното „българогласно“ местно население.
Какво заварих в Гърция? Село Грубовци (Гурбеш) сега се нарича Агросикия (Дива смокиня) и е изцяло подновено. От старите къщи бяха останали две-три постройки, които се ползваха за обори или хамбари. В църквата и в гробищата не можах да открия и следа от някогашните български надписи. Всичко бе старателно унищожено и затрито, сякаш никога не е съществувало. Нито в църквата, нито в кметството имаше някакви архивни материали, свидетелстващи за времето преди преселението. Животът на селото сякаш започваше от 1913 г., независимо че то е съществувало векове преди това.
В село Аларе, сега наричано Архондико, са останали неизселили се две семейства: едното – на кмета, някогашен българин. При издирването и срещата ми с него и потомците му установих, че те се страхуват и срамуват да говорят на български. Бяха станали по-гърци от самите гърци. Защо се страхуват ми разкри на следващия ден в град Пазар (някогашния Енидже Вардар, днес Яница) един по-куражлия непознат, след като се убеди, че действително съм от България.
И сега, както и някога, ако гръцките власти установят, че някой ползва български език в общуването си, пее български песни или поддържа каквато и да е връзка с България или с българи – той бива дамгосван! Съставя му се досие в полицията и от него се снема доверието. На такъв човек и на потомците му не може да се повери никаква държавна работа, той губи правата и привилегиите на гръцки гражданин.
Когато братовчед ми трябваше да ме регистрира в полицията заради гостуването ми, той настояваше пред служителите, че нямаме никаква родствена връзка, а просто сме се запознали при летуването му в България.
А защо се срамуват ли? Защото в гръцкия тълковен речник думата „вулгарос“ има две значения: първото е вулгарен – груб, непристоен, циничен, мръсен, невъзпитан, просташки, а второто – българин, индивид, принадлежащ към българската нация. И това се втълпява поколения наред като се отъждествяват тези две значения на думата.
Ще илюстрирам гръцката демокрация с една случка с българомохамеданин или както предците ми са ги наричали – помаци.
Като минавахме покрай пощата на град Яница, някакъв младеж направи поклон на калеко ми и го помоли за нещо. Влезнахме вътре. Калеко ми му попълни бланка за пощенски запис, младежът нацапа палеца си с химикал и сложи отпечатъка си върху декларацията. А предната вечер в разговора ни заявяваха, че в Гърция няма неграмотни и почти всички завършват средно образование.
Излязохме от пощата и аз се възползвах от случилото се.
- А този младеж защо е неграмотен? Нали твърдите, че няма неграмотни в Гърция?
- Ама той е турчин, от онези – аргатите, дето ни берат тютюна. В България да не би и турците да ходят на училище!?
Трудно ми бе да проумея това. Постепенно разбрах, че законите за разни социални придобивки, за майчинство, детски надбавки и други подобни, в Гърция важали само за онези, които са записани в паспортите като гърци, изповядват източното православие и говорят единствено на гръцки език. Най-тежката и мръсна работа се давала на друговерците и отгоре на това им се плащало по половин надница.
Джамии можело само да се рушат, но не и да се строят нови. Дори ако убиеш негрък, присъдата била доста по-снизходителна, отколкото ако убиеш истински грък!
Случи ми се да срещна и да разговарям на български с един такъв помак в центъра на Истанбул. Там той имаше малко магазинче и като разбра, че съм от България, с мъка сподели:
„И ние бяхме българи. Аз съм от Гюмюрджинско. България ни изостави, никой не се интересуваше от нас. Ама ние – помаците, нямаме нищо общо с гърците – нито знаем гръцки, нито религията ни е християнска. Като не издържахме на гръцкия тормоз – избягахме в Турция и сега постепенно ставаме турци.
Ако България ни предоставяше гражданство и полагаше някакви грижи за нас, щяхме да дойдем в България. Защото ние вкъщи говорим само на български и знаем от прадедите ни, че сме потурчени българи”.
Човекът искаше да каже българи, насилствено приели исляма. А случката беше отпреди да се разбере, че България влиза в Евросъюза, така че не мога да му припиша някакви задни мисли, каквито имат днес много от претендиращите за български паспорти македонци.
Пропагандните машини в съседните ни страни бълваха повече змии и гущери, отколкото тоталитарната наша власт. Населението там така бе дресирано, че никой в Егейска Македония, никой в Гърция не ми вярваше, че в България не само че не е забранено да се пеят гръцки песни, ами и непрекъснато са в употреба по ресторанти и заведения. И никой не е осъден за това, че пеел гръцка песен.
А в другата част – Вардарската, „свободната“ Македония, бяха убедени, че само за споменаване на думата „Македония“ българските власти вкарват в затвора. Гледаха ме като герой дори заради факта, че съм купил две-три грамофонни плочи с македонски народни песни и не се плаша да ги внеса през границата в България. Защото за пренасяне на български вестници, книги или плочи техните титовистки македонски власти действително вкарваха в затвора!
Не само българското помашко население в Гърция бе отчуждено от българската нация. Заради пасивността и непукизма на българските управници, останалото след Конвенциите българско източноправославно население в Егейска Македония постепенно се заразява от македонизма.
„Фейсбук” приятелите ми от тези балкански земи вече се смятат за македонци по народност, пренебрегвайки преданията и твърденията на предците си, че са българи. А и някак си ситуацията в Гърция е такава, че е по-търпимо или по-пренебрежимо да си представител на измислена македонска или помашка нация, отколкото да се считаш кореняк българин.
„И ние бяхме българи” – така ми каза и Дeлян, когато ме заговори на обекта Сити пойнт в центъра на Лондон.
След този вече познат за мене израз моят познат започна да ми разказва на някакъв старинен славянобългарски диалект за родната му Мала Преспа. Един от трите района в днешна Албания, в които народната памет не е забравила, че живеещите там са потомствени българи. Той също изразяваше своето съжаление, че България днес не се интересува от тях, не се интересува изобщо от своите сънародници в Албания. Поради което по-младото поколение, ще не ще, вече възприема идеята, че не са българи, а македонци по народност.
Но… да погледнем малко и във вътрешнополитически план.
Докато и в Гърция, и в Турция бяха разрешени националните въпроси чрез проведени успешни „възродителни процеси“ още в първата четвърт на миналия двайсети век, то в България националният въпрос винаги зависи от политическата конюнктура. Когато нямаше радио и телевизия, истините можеха да научат само някои единици, лично пребивавали в района. Като например английските депутати, братята Ноел и Чарлз Бъкстон, които са докладвали в техния парламент, че на Балканите единствено България е толерантна към малцинствата. Че единствено в България турците можели спокойно да изучават своя език и проповядват своята религия.
Преди двайсетина години един престарял мой познат от Кърджалийско ми разказваше любопитни факти, как той и предците му – от времето на Балканската война до момента, били на няколко пъти преименувани, та дори първия път и религиозно прекръщавани.
Девети септември например ги заварил като българи, но комунистите отново ги потурчили. Десети ноември също ги заварил като българи, но „демократите“ пак ги направили турци… Превратности, каквито никой партиен лидер в Гърция и Турция не би и помислил да прилага. След като през 1913 г. Кръстю е преименуван на Ставри, в Гърция повече никой не му е връщал българското име, без да има значение дали ще гласува за партията му или не.
Бяхме българи, но вече не сме. И по чия вина? Защо от края на Втората световна война до днес съседните ни страни удвоиха своето население, а България единствена измежду тях остана на същото ниво? Защо българските каракачани набързо се обявиха за гърци и се преселиха в южната ни съседка, която ги прие радушно и им предостави земя за заселване и паша?
Та и на мен, когато през 1979 г. гръцкият консул в Пловдив ме извика на лично интервю при кандидатстването ми за виза, ми загатна, че щом произходът ми е оттам, ако междувременно съм се почувствал грък, щели да ми помогнат да се устроя в Гърция.
Подпомага ли България онези, които се чувстват българи извън днешната й територия? Онези, чиито родители, баби и дядовци са милеели за майка България, но по злата участ на съдбата са останали извън нея? Защо ги изоставя така лекомислено и недалновидно?
