Освен с четата „Балкански лев” на Филип Тотю, той се сражава и на Шипка в редиците на Българското опълчение
Автор: д-р Николай Чорбаджиев
Достоен син на своя роден Плевен е поборникът от Националноосвободителните борби Петър Иванов Чорбаджиев, участник в четата на Филип Тотю „Балкански лев” и Българското опълчение.
Той е роден в Плевен през 1853 г. Като младеж нанася побой на сина на виден турски управник и за да избегне преследване, емигрира във Влашко. В Букурещ се запознава с Христо Ботев, Иван Драсов и други революционни дейци. Включва се в революционното движение и участва в набиране на средства от тамошните българи за образуване на чети и издръжка на емигрантите.
През 1876 г. Българското централно благотворително общество се заема с формиране на български доброволчески отряд за участие в предстоящата Сръбско-турска война и възможността да се вдигне въстание в Северозападна България.
Събирането на четите започва на 1 април 1876 г. в Кладово. Филип Тотю съобщава: „Аз предвождах една чета по името „Балкански лев”.
В нея са включени 327 доброволци, разделени в шест взвода. В първи взвод, втора десетка, е записан плевенчанинът Петър Чорбаджиев. В четата са още петима негови съграждани, бъдещият летописец на четата Филип Симидов и бъдещият премиер на България Стоян Данев.
На 16 юни Филип Тотю получава заповед от ген. Черняев, в която се казва: „Войводо, вас поставям за главен войвода на четите и по моя заповед незабавно да тръгнеш за Зайчар”. Така на 18 юни дружината напуска Кладово, окичена с цветя и запяла Черняевския марш „Шуми Марица”:
„Шуми Марица окървавена,
плаче вдовица наранена.
Марш, марш с Черняева наш
в бой да вървим, враг да победим!”
На 20 юни в Неготин четата полага клетва, а след два дни се събира с дружините на Панайот Хитов, Ильо Марков и Христо Македонски.
Ценен източник за участието на Петър Иванов Чорбаджиев в четата на Филип Тотю са спомените му, съхранявани в Историческия музей във Варна.
В тях той описва първото сражение на четниците при с. Корито, след това при Пирот и Бела Паланка. Спира се и на радушния прием на населението в Чипровци, както и на сраженията при манастира „Св. Иван”. По този повод отбелязва: „Това беше месец юни, 30 число, 1876 г. Сражението трая 5-6 часа, до вечерта... турците се принудиха да отстъпят... Когато тръгнаха да бягат, отидохме въз тях на ”Ура” и убихме доволно турчаги”.
След това четата се отправя за Делиград, където се формира руско-българска доброволческа бригада с командир полковник Медведевски. Създават се два български батальона, единият с командир Райчо Николов, в който постъпва и Петър Чорбаджиев.
За сражението при Каменица той пише: „Като стигнахме турските позиции, ги нападнахме с 300-400 черногорци. Отзаде ни имаше десет батальона сръбска войска, в случай на нужда да ни помага, а напротив тя се оттегли съвсем. Тогава турците ни нападнаха и убиха много от нас... Райчо Николов ни защитаваше от сърбите, иначе вместо турците да бием, сърбите щяха да бият нас. След това заминахме за Зайчар, но в бой там не влязохме, защото вече беше станало примирието и се отправихме за Крагуевац, където зимувахме. През пролетта на април 1877 г. се отправихме в Кладово, гдето предадохме оръжието си.”
Преди да постъпи в Българското опълчение, Петър Иванов Чорбаджиев е служил в руската армия в 60-и пехотен полк на генерал-адютант Коцебу, от когото е получил военни вещи.
На 27 април 1877 г. Чорбаджиев постъпва в І-ва рота на І-ва дружина на Опълчението, командвано от подполковник Кесяков (той е роден в Пловдив и произхожда от стар копривщенски род, съученик е на Любен Каравелов, б. р.). На 15 юни българските опълченци стъпват на родна земя.
Ще проследим, доколкото това е възможно, бойния път на І-ва опълченска дружина, в състава на която е зачислен Петър Чорбаджиев. От Свищов опълченците се отправят за Търново. Включват се в Предния отряд на ген. Гурко, с който преминават Балкана и достигат Стара Загора. „Никъде в България не бяхме така бляскаво посрещнати като в този град” – отбелязва Петър Чорбаджиев.
На 19 юли Опълчението отбива многобройните атаки на елитната армия на Сюлейман паша. Първа дружина заема позиция на левия фланг. Бие се храбро, контраатакува турците и ги обръща в бягство. След тежките боеве и големите загуби ген. Гурко нарежда отстъпление.
На 9 август започват дните на Шипченските боеве. На І-ва и ІV-та опълченска дружина, заедно с 8-а рота от 36-и Орловски полк и 15 оръдия, е поверена отбраната на стратегическата позиция на връх Св. Никола. На този ден са отбити 8 яростни турски атаки и така до 12 август.
На 11 август има опасност турците да прекъснат пътя за Габрово. Смелият полковник Кесяков, командир на І-ва дружина, лично повежда в контраатака І-ва рота (в която е Петър Чорбаджиев) и отблъсква турците. Късно следобед на Шипченските позиции пристигат ІV-та стрелкова бригада и 23-ти Донски казашки полк, заедно с генерал Радецки. Шипка е спасена!
На 13 август І-ва дружина отбива внезапната атака на черкези на позицията при село Зелено дърво.
На 27 и 28 декември 1877 г. опълченците участват и при превземането на Шейновския укрепен лагер. След това на Опълчението е възложено да конвоира пленените турски войници до Търново.
Дружината, в която е Петър Иванов Чорбаджиев, е изпратена в Котел. На 15 януари 1878 г. тя участва в битката при Садово. Примирието на 19 януари заварва тази войскова част в Жеравна.
Изпълнил дълга си към Родината, на 1 юли 1878 г. Петър Чорбаджиев е уволнен от Опълчението. Награден е с руски ордени за храброст.
Останал без близки в Плевен, той се заселва във Варна, където създава семейство.
На 17 януари 1892 г., едва на 38 години, Петър Чорбаджиев завършва земните си дни. Над гроба му проехтяват пушечни изстрели.
Днес за него във Варна напомня паметна плоча на улица „Братя Миладинови” № 68, на която четем: „Тук бе домът на опълченеца Петър Чорбаджиев”.
