Как Рудолф Абел спасява Иван Охридски

Автор: Борис Цветанов

Рудолф Абел е най-голямата легенда на руското външно разузнаване за всички времена. Той е от оня елит разузнавачи, за които ветеранът на българското разузнаване Тодор Бояджиев казва, че работят не само за страната, от която са изпратени, но и за страната, в която действат.

„Разузнавачите от всички страни са си държава" – казваше познатият на читателя Борис Афанасиев. Няма друг шпионин в световната история, който по време на съдебния процес „Народът на САЩ против Рудолф Абел" да е събирал симпатиите на почти цялата американска общественост с поведението си и с чисто човешките си качества.

Иван Охридски е българският кантраразузнавач номер едно. Вестникарче с дървени обувки, продаващо вестници с виковете „Зора“, „Заря“, „Утро“ и други, съдържанието на които ме е срам да изричам, купете, моля..."

Поет, делил квартира с Михаил Лъкатник, военен контраразузнавач, началник на първо отделение на Следствения отдел на ДС. Главен следовател по следствието за убийствата през април двадесет и пета и известен най-вече като следователя, арестувал в Москва шпионина с царско име Иван-Асен Христов Георгиев. Писател, сценарист на филми, съсценарист на култовия сериал „По дирята на безследно изчезналите".

В средата на шестдесетте години на миналия век в представителната болница на КГБ край Москва Охридски гасне. Това е голямата му печалба от триумфа над „най-големия агент на ЦРУ". Спечелил си е рядка, деликатна, непроучена още болест.

Охридски така е и дошъл тук – с увереността, че дните му са преброени. Това е личната му трагедия.

Истината за Иван-Асен Георгиев и до ден днешен е обвита в непроницаема мъгла. Контраразузнавачът бе видял всичко в нея, но натискът на властта в София и на КГБ от Москва ще бъде неистов. Охридски напразно ще се бори с процесуални нарушения, които дори за онова време са били противоконституционни, чужди на закона за МВР и наказателно-процесуалния кодекс. 

Два месеца той ще води беседи с „шпионина", повечето непротоколирани, и ще стигне до извода, че е идеен противник. За четири години ЦРУ е превело в швейцарска банка на негова сметка само 4000 долара.

Ще разбере, че е философ, ортодоксален сталинист, че настоявал ЦРУ да го изтегли от България и да му осигури организиране на институт на името на Хегел. Че се е обърнал към ЦРУ само заради идеята си да спаси човечеството от Хрушчов.

Охридски ще започне нечовешка битка за спасяване живота на Георгиев. Ще стигне до Тодор Живков. Но първия ще слуша Мирчо Спасов, а не него.

„От смъртта му нищо не печелим - ще каже на ръководителя на партията и държавата. - Вижте този поглед – ще му покаже снимката от процеса в момента, в който четат смъртната му присъда – това е поглед на човек над живота и над смъртта!"

Този поглед вероятно е легнал в основата на загадъчната болест на Иван Охридски. Окултистите ненапразно твърдят, че погледът на човек е в състояние да разрушава структурите на ДНК.

В минутата, в която Тато изглежда се колебае, се намесва българският Фуше. "Охридски е страшно изморен от трудното следствие– казва му Мирчо Спасов. – Иван-Асен е вреден като радиационно излъчване. Той е обсебил душата на полковника. Трябва колкото се може по-скоро да се изпълни смъртната присъда".

Няма толкова екстрено екзекутиран шпионин - 96 часа след произнасянето на присъдата. За сравнение – за да бъде застрелян Радан Сарафов, за когото вече разказахме, трябват 96 дни.

Охридски е награден със златна запалка от министерството, но със златното му сърце ще бъде свършено.

Болестта го приковава. „Загубих всякаква надежда", ще казва той по-късно. Българските лекари си измиват ръцете. Пращат го в представителната болница на КГБ.

Следователят решава, че това е смъртната му присъда и иска последна дума – да види моста Глиникер. На него Абел е разменен за Хенрих Гари Пауърс, летеца от Ю2 – шпионска лаборатория, конструирана при прякото участие на българина американски авиоконструктор Асен Йорданов.

И в култовата московска болница вдигат ръце от Иван Охридски.

По някое време един от лекарите си спомня, че чел анотация на изложена във фирмен журнал на медицински английски ежегодник случай, напомнящ симптомите на българския пациент. Но по онова време перфектно владеещите английски език лекари в цял СССР се броели на пръсти. А Охридски вече берял душа.

Тогава една медицинска сестра си спомня, че в болницата лежи един стар чекист, чието болнично легло било винаги отрупано с книги на английски език. Сред лекарите тайно се шушукало, че официалната биография на чекиста е лъжлива, че е натурален американец и английският му е матерен.

Медицинският журнал е намерен и чекистът превежда перфектно буквално и смислово историята на борбата с болестта.

Започва връщането на Охридски към живота.

Един ден главният лекар пита нашия човек дали би приел на посещение в стаята си съветския колега, който бил превел по тяхна молба върналата го към живот статия.

На другия ден при Охридски влиза строен, вече на години мъж, с открито високо чело, правилен нос, очила, ръкува се и веднага внася ведрост в атмосферата в болничната стая. „Скарах се на лекарите – казва му той. – Наплашили са ви. Затворили са ви. А дори на затворниците им се полага разходка... Извинете, прощавайте, не се представих: Рудолф Иванович Абел, ваш колега".

„Не помня как поех ръката му – споделя по-късно Иван Охридски. – Той – легендата, нарече мен, обикновения български контраразузнавач, колега..." Тогава само успял да каже: „Господи! Човекът от моста Глиникер!" После започват всекидневни безкрайни беседи...

Абел разказва как в затвора в Щатите се сприятелил с един от елитните пандизчии – гангстерската легенда Вито Дженовезе. И му доверява чута от самия него история за това, как през 1941 г. само случайността спасила Хитлер от куршума на гангстера, приготвен от него за фюрера при посещението му в София на 1 март за подписването на Тристранния пакт от България.

Тази история сме я разказвали на страниците на „Десант".

Охридски деликатно не пита за истинското име на разузнавача. Но дълбае отстрани. Интересува се от името на неговия ученик Гордън Лондсдейл. Уж било Георги Лонов, а според други източници бил немец... Абел само се усмихвал и пестеливо отвръщал, че за някои Абел идвало от А – Александър и бел – Белов. Но се говорело, че бил и син на виден руски учен, а и сам се занимавал с научна работа.

„Колкото до Гордън... мога да ти кажа само едно: истинската му фамилия говори за връзка с българския етнос, който има дълбоки корени в основата на руската интелигенция, политическа общественост и военните. Истинската му фамилия е Молодой."

Охридски преживя загадъчната болест, но не можа да се справи с рака, който също му е като  награда от култовото следствено дело.

Преди него обаче си отива Абел.

Публицисти и писатели описват живота му в няколко книги, в които истина и митология вървят ръка за ръка. Обявените в каталозите и на съветски, и на български издателства негови снимки така и не виждат бял свят.

Единственият сигурен източник за живота му си остава книгата на неговия адвокат Джеймс Донован.

Но в разузнаването всяка истина е предпоследна, както сме казвали и друг път. Ще споменем само като завършек, че за последно Абел е американец, роден в руско еврейско семейство, живеещо от много години в САЩ, и че истинското му име е Уилям Хенрикович Фишер.


В категории: История , Добри Вести , Нова история , Българските родове