Пазарната икономика превърна в стока и най-високото държавно отличие
Автор: Борис Цветанов
Наложилата се у нас максима „За мъртвите или добро, или нищо" е с неточен превод. Истинският звучи: „За мъртвите или добре, или нищо". Така че за предалия наскоро Богу дух шарлатанин Христо Вълчев, известен повече като Петър Христозов – писател, издал две дузини книги: хвани едната, удари другата, ще е този реквием. Но ще бъде и триумфален химн за нашата мила родина, в която стока вече е не само здравето, културата и политиката, но и най-високото държавно отличие!
Защото не ни е работа да се занимаваме с националните особености на българското графоманство. Издателят Христо Блажев го е казал точно: „Графоманството е масова болест у нас. Авторите пишат масово, безцелно, без въображение, както им дойде..."
За нас по-важното е, че този Вълчев - Христозов в зависимост от зяпачите се представяше ту за офицер от ДС, ту за генерал от КГБ, ту за генерал-полковник от ГРУ - това е съветското военно разузнаване (прочее там генерал-полковниците се броят на пръстите на ръцете).
Той е още инженер от университета в Лион, двадесет и петгодишен е вече шпионин, но става и световноизвестен учен с докторат по биофизика, работил по научни програми в Дубна и САЩ, вече като професионален разведчик, при това потомствен - баща му бил агент на КГБ и агент на Никола Гешев, работил под прикритие в САЩ, Франция, ГФР, Швейцария, Ватикана и Израел.
Неуловимият чекист бил арестуван в България по Татово време и лежал осем години в старозагорската пандела и десетина дни делил "апартамент" с матерния предател Ахмед Доган. Това не е всичко, но и то звучи, читателю, като от изпаднал в делириум шизофреник.
Не бързай. Ще обидиш Президентството, Министерския съвет ... Защото според тия институции, този полуидиот има особен принос в развитието на държавността в България, обществения живот и културата. За което му бе връчен орден "Стара планина" лично от президента на Република България Георги Първанов. Машала бе маскара, както би казал неотразимият Бай Ганьо.
Само да си отдъхнем от черната картина, защото идва по-черна. Ще вметнем един пасаж от книгата с три издания – „Живият Гешев".
На север от Мюнхен - описва пътуването си Вълчев - Христозов, в Саксонска Швейцария стига до ранчо. Висаки, яки зидове, камери, масивни железни порти, код за тях ... Цитирам:
"Насред двора пред къщата забелязах мургав стар, но доста едър мъж, който прегърбен седеше на трикрако столче. Наоколо му щъкаха кокошки. Приближихме. Старецът дори не повдигна глава да ни погледне, въпреки че поздравихме почтително".
Неотразимият Никола Гешев - вече чукнал 88-те, се охранява от суперагенти на Гелен, на ЦРУ и на КГБ. Интересно, защо не на ГРУ, но млъкни сърце!
Такава простотия няма да намерите дори при дуета Петя Минкова - Иван Вутовски, за които писахме. И този "политически роман" е с принос в културата. Може и да е така. Аз съм от старата гвардия, възпитана в общочовешки ценности, а сега имаме европейски ценности...
Стига вече с книжлето. Прочее едно от ония, които с лопата да ги ринеш...
Не от книжлето съм огорчен. Срам ме е, че съм българин за това, че този никаквец е кавалер на най-високото българско отличие. Същия срам изпита писателят Кольо Георгиев и отказа ордена заради шарлатанина. Отказа заради подобни шарлатани орден и поетът Борис Христов. И заживя като отшелник. И много други достойни българи.
Защото този орден е разменна монета в пазарната ни икономика от доста време, в което и политика, и култура, и здраве, и ордени са стока. Иначе строга комисия определя кои да са кавалерите. И отказа такъв на страдалеца Константин Павлов, проф. Васил Мръчков...
Чувал съм, че даването на ордена ставало след предложения до Министерския съвет от министри, приближени на наградените, дори срещу заплащане... Да беше жив Алеко, написал би "Бай Ганьо получава ордени".
Казахме, че името му е Христо Вълчев. И наистина е бил в затвора. Но не в Старозагорския, а в Пазарджишкия. Ето една справка от последния началник на прословутия Шести отдел Димитър Иванов, не сме му от почитателите, но ще ползваме справката му, която е професионална и изпратена преди пет години до компетентните органи за вземане на отношение. Глас в пустиня.
„Справка:
Относно: Бившият затворник Христо Димитров Христозов Вълчев (Петър Христозов)
Роден е на 17 февруари 1935 година в Първомай, Пловдивска област, българин, български гражданин, със средно образование, осъждан.
По наказателно дело 150/1975 г. е осъден от Окръжния съд в Пазарджик по чл. 202 от Наказателния кодекс на 8 години лишаване от свобода. Присъдата е за стопанско престъпление като материално-отговорно лице - присвояване.
Постъпил е за изтърпяване на наказанието в Пазарджишкия затвор на 28 февруари 1975 г.
По време на престоя имал добро поведение. Изпълнявал е конкретни задачи на зам.-началника на затвора по режима за наблюдение на други затворници. Награждаван е за активно участие в политическата просвета.
Освободен е предсрочно на 7 април 1978 г.
1 юли 2000 г.
Бивш началник
под. 72436 – МВР
Димитър Иванов”
Струва ми се, че вече никой не знае, че този пародиен Остап Бендер в първите години на демокрацията се опита да пише съчиненийца на религиозна тема. В нещо, което той би нарекъл разказ, описва как се срещнал със слезлия на Земята Исус Христос. Лафят си двамата на морални теми. Христо Вълчев и морал !!! Само дето закупчикът видя, че зарзавата му не върви и на бърза ръка си купи имидж с измишльотини като „Аз, шпионинът", „Кой сте вие, господин Амзел" и още две дузини заглавия.
Започна триумфалното шествие на жълтите многотиражки. А там - дай им разнообразие между две раздумки за това коя видна дама ходи без гащи, коя от кого забременяла и кой не бил гей, щото педерастите у нас брой нямат. Та там свалят звезди от небето за разкошния човек, необикновено интелигентния, общителния, сладкодумния, човекът-многопосочна загадка, богоизбрания да надникне в тайни, заключени с девет ключалки и в единствен екземпляр.
Ако тия редакторчета са се обидили, да ми се обадят, аз ще им покажа тия суперсекретни сейфове: публикации в „Антени", „Поглед", „Суперсензации", „България" (Бог да ги прости!), още „168 часа", „Жълт Труд", „Нощен Труд”, „Вестник за жената", книгите на Димчо Димитров, Петър Япов, Добри Желев, Август Розенберг (български виден историк, нека не издаваме името му, щом той не иска). Само в споменатия „политически роман" срещнах десетина „супертайни" от мои публикации...
