Прекъснат от комунистическия режим за 45 години, възстановен от „Мати Болгария“ на д-р Петър Константинов през 1990 г., Денят на народните будители
е наш светъл национален празник. През изминалите 25 години обаче в България съществуват идеални условия за разцвет на посредствеността, алчността и агресията. Съчетан с идеалните условия за липса на образование и наука, българският културен пейзаж стана грозен и много тревожен.
Всяка година на първи ноември отеква „тържествено“ ехото на нашите будители - светите братя Кирил и Методий, Паисий Хилендарски, св. Патриарх Евтимий, Васил Левски, Христо Ботев, Стоян Михайловски, Петър Берон, Захари Стоянов, Марин Дринов, Иван Вазов, Пейо Яворов, Пенчо Славейков, Димчо Дебелянов, Гео Милев, Иван Хаджийски, Кирил Христов, проф. Димитър Каданов, акад. Асен Хаджиолов-младши...
Някой трябва да ни събужда или някой трябва да ни държи будни, за да не заспиваме?! Не става въпрос само за българската душевност и култура, но и за признателността и уважението ни към будителите - учители, поети, писатели, учени, художници, артисти... В родната къща, детската градина, училището, университета човек се учи навсякъде от тях – възхитителна щафета на любознанието. Денят на будителите ни напомня да не й позволим да падне.
Колкото и да си талантлив, пак ти е нужен Будителя, който да насочи таланта ти по пътя на знанието. Мултиплицирано в нацията, това изгражда колективното (социално) знание – една критична маса от знаещи хора, способни да избират интелигентни и достойни политици, които да работят за здравеопазването, образованието, науката, християнските ценности, икономиката, за по-висок стандарт и качество на живот. А не за долни партийни интереси.
Защо позволяваме тогава да бъдат унижавани и мъртвите, и живите будители? Продадена, пред срутване е къщата на Яворов – злокачествен тумор в центъра на София. Защо кметът на София не показа тумора на г-н Дол - госта от Брюксел? Не разбират ли политиците и избирателите на политиците, че ако не се будим сами, не може да ни събуди нито Брюксел, нито Вашингтон, нито Москва.
Злокачественият тумор в центъра на София е метастазирал в Самоков - къщата на Димчо Дебелянов е развалина. В Банско за къщата на Никола Вапцаров спорят роднини и общински чиновници. В центъра на Бургас писателската канцелария на Христо Фотев, където се събираха толкова много таланти, пристигащи в града от всички краища на България и света, стана казино. Сиропиталището, направено от бургаския филантроп Александър Георгиев-Коджакафалията, беше закрито.
А много от живите будители: Стефан Цанев, Борис Христов, Йоско Сърчаджиев, Тома Томов, Димитри Иванов, Милко Божков, Стоян Цанев, Михаил Мутафов и др., станаха отшелници, бягайки от суетата и арогантността на големите градове. Други будни българи емигрираха от мизерните условия, които държавата предоставя на талантите им. В същото време кастингът на журналистите осветява все повече псевдобудители: Андрей Райчев, Евгений Дайнов, Нешка Робева...
Като прибавим, че с малки изключения, като Райна Кабаиванска например, днес нямаме дарители от ранга на Евлоги и Христо Георгиеви, на Александър Георгиев-Коджакафалията и на Аврам Чальовски, българският културен пейзаж започва да изглежда наистина много тревожен.
И така неусетно настъпва Денят на унижените будители. И императивът на въпроса „Къде са будителите, които бяха преди нас, и тези, които са сред нас?“
