Освен класическото белокочанно зеле, които всички познаваме, съществуват още много други разновидности на това растение.
По-известните от тях са цветното зеле, по-познато у нас като карфиол, както и неговият по-елегантен събрат – броколито; червеното зеле, савойското зеле, брюкселското зеле, пекинското зеле и китайското зеле, които всъщност имат съвсем различен външен вид.
Всички те се различават не само по форма и по своя химически състав, но дори се използват в различни кулинарни блюда.
Червеното зеле (сн. 1), чийто цвят всъщност варира от синьо-виолетов до бледорозов, е доста по-сладко от белокочанното и съдържа доста повече от него витамини, органични киселини и минерални вещества. То се използва в състава на различни салати, маринова се, задушава се, но в никакъв случай не бива да се вари. По време на готвенето на бялото зеле може да се добави и малко от него, за да се повиши съдържанието на витамин С. Червено зеле, лук и ябълки, задушени в портвайн (португалско ликьорно вино), представлява класическа гарнитура за ястия, приготвени от дивеч.
Савойското зеле (сн. 2), за разлика от белокочанното, има по-зелена и по-рехава глава. Неговите силно набръчкани тънки листа съдържат много белтъчини, витамини калиеви соли, желязо, манган, кобалт и много целулоза. Този състав го прави незаменим за диетичното хранене. От него се правят салати, вари се самостоятелно или с други зеленчуци, а също се използва и за пълнене. Подхожда за гарнитура на рибни и месни блюда, както и за направата на сарми. Но е напълно негодно за осоляване и консервиране.
Брюкселското зеле (сн. 3) формира множество малки зелчици по издълженото си стъбло. То е ценен източник на витамин С, тъй като той не се губи при съхранението и кулинарната му обработка. А и минералните соли в него са три пъти повече, отколкото в белокочанното. Преди варенето му трябва да се направят малки кръстообразни нарези в основата на главичките, за да се свари по-бързо и равномерно. То е много вкусно и запържено на резенчета или в съчетание с бекон и кедрови ядки например (в този случай зелчетата се слагат цели, но преди това задължително се бланшират).
Пекинското зеле (сн. 4) се смята за източник на дълголетие, тъй като притежава удивителни диетични и лечебни свойства. То се отличава от другите видове от този зеленчук по това, че няма кочан и така повече прилича на салата. Благодарение на леката си текстура бива включвано в гурме салати. Може да се готви по всякакъв начин, а едно от достойнствата му е, че запазва вкусовите си качества дори през зимния период.
Китайско зеле (сн. 5). Нарича се още листно зеле и, както се подразбира от названието му, расте основно в Китай, но се отглежда и в Япония и редица европейски страни, дори и у нас. Понякога бива бъркано със салатите и марулите. Много подходящо е и за консервиране като кисело зеле. Листата му се препоръчват като храна за страдащи от хипертония, затлъстяване, атеросклероза и запек. Съдържа безценната аминокиселина лизин, която спомага за изчистването на кръвта от вредни микроорганизми.
Савойското зеле (сн. 2), за разлика от белокочанното, има по-зелена и по-рехава глава. Неговите силно набръчкани тънки листа съдържат много белтъчини, витамини калиеви соли, желязо, манган, кобалт и много целулоза. Този състав го прави незаменим за диетичното хранене. От него се правят салати, вари се самостоятелно или с други зеленчуци, а също се използва и за пълнене. Подхожда за гарнитура на рибни и месни блюда, както и за направата на сарми. Но е напълно негодно за осоляване и консервиране.
Брюкселското зеле (сн. 3) формира множество малки зелчици по издълженото си стъбло. То е ценен източник на витамин С, тъй като той не се губи при съхранението и кулинарната му обработка. А и минералните соли в него са три пъти повече, отколкото в белокочанното. Преди варенето му трябва да се направят малки кръстообразни нарези в основата на главичките, за да се свари по-бързо и равномерно. То е много вкусно и запържено на резенчета или в съчетание с бекон и кедрови ядки например (в този случай зелчетата се слагат цели, но преди това задължително се бланшират).
Пекинското зеле (сн. 4) се смята за източник на дълголетие, тъй като притежава удивителни диетични и лечебни свойства. То се отличава от другите видове от този зеленчук по това, че няма кочан и така повече прилича на салата. Благодарение на леката си текстура бива включвано в гурме салати. Може да се готви по всякакъв начин, а едно от достойнствата му е, че запазва вкусовите си качества дори през зимния период.
Китайско зеле (сн. 5). Нарича се още листно зеле и, както се подразбира от названието му, расте основно в Китай, но се отглежда и в Япония и редица европейски страни, дори и у нас. Понякога бива бъркано със салатите и марулите. Много подходящо е и за консервиране като кисело зеле. Листата му се препоръчват като храна за страдащи от хипертония, затлъстяване, атеросклероза и запек. Съдържа безценната аминокиселина лизин, която спомага за изчистването на кръвта от вредни микроорганизми.
