„Вече доста години като чуя тази грозна дума „доносник“, цялата се разтрепервам и свивам глава между раменете си. Не смея да погледна хората в очите,
защото ми се струва, че някой ще ме посочи с пръст и ще кресне „доносница“. Защото аз наистина съм била сътрудничка на военното контраразузнаване и на прословутата ДС. Гневът така напира в гърдите ми, че сигурно ще се пръсна, ако не разкажа всичко. Може пък да ми олекне.
Израснах в малко погранично градче. Бях на шестнадесет години – млада комсомолка.
Всичко се случи наскоро след „възродителния процес“. Три съученички и приятелки решихме към края на учебната година да отидем в гората за ягоди. На връщане спряхме да си починем под стария дъб. Всички го знаеха. От едната му страна клоните лягаха почти до земята и образуваха нещо като колибка. Седнахме вътре и весело бърборехме, докато едната рече: „Момичета, искам десет минути пълна тишина. Нека всяка помисли и след това си разкажем, ако след десет години на този ден се срещнем на това място, как си се представя, първо себе си, после другите две“.
Минутите вече изтичаха, когато едната ми приятелка ме побутна, сложи пръст на устните си и посочи нещо. На двайсетина метра от нас, по пътеката имаше движение. През една пролука в клоните го зърнах за миг – едър, със зелени дрехи, с голяма раница на гърба и преметнато през рамо оръжие мъж. Отиваше към града. Щом отмина, скочихме и без някой да продума, направо през гората хукнахме към заставата.
Заловиха го. Щял да взривява поделението до града, за което се говореше на ухо, че било ракетно. Командирът на поделението и началникът на заставата пред цялото училище ни благодариха и ни наградиха с почивка на море. Не се чувствах доносничка, а героиня, която е направила нещо за родината си.
Отидох да следвам, запознах се с мъжа си и в последния курс се омъжих – на другия край на България и пак в граничен град. Намериха ме на новото местожителство. Докато разхождах първото си бебе в парка. От Държавна сигурност. Беше един цивилен, някъде около тридесетте. Отказах, вече семейна и с дете, имах много ангажименти.
А този знаеше всичко за мене. Дори това, че скоро ми свършва майчинството и се готвя да кандидатствам за преподавател в Института за подготовка на учители. И точно този вуз интересувал службите. Можели да ми помогнат да спечеля конкурса. Сред студентите имало доста от турски произход, а също така и българомохамеданчета. Знаели, че сред тях нещо се мъти (това вече бе в годините, когато ДПС излизаше на политическата сцена), но им трябвал вътрешен човек с по-конкретна и точна информация.
И до днес не съм напълно сигурна дали победих на конкурса, или ми „помогнаха“. Нямаше кой знае каква разлика в годините между мене и студентите ми и скоро се превърнах в тяхна любимка. Често ме канеха на техните събирания, където свободно разговаряхме за живота, за идеалите и стремежите им, за нравствените ценности.
Една вечер пред къщи ме чакаше разплакано момиче. Беше дошла да се съветва за приятелката си. И двете бяха българомохамеданки, чисти и лъчезарни момичета. Та гаджето на приятелката й, интелигентно и сериозно момче от турски произход, бил нещо като лидер на младежката организация към ДПС и ги притискал да се запишат.
Нелегалната организация се въоръжавала и целите й били да отмъщава на гяурите чрез терористични акции. Когато го арестуваха, в квартирата му намерили доста оръжие – пистолети, гранати, пушки.
Споделих това с младия офицер, но сигурно не достатъчно съм настоявала пред него да защитят двете момичета. Явно не са успели да разбият цялата група, защото седмица след ареста момичетата бяха намерени пребити. Като пооздравяха, дойдоха родителите им и си ги прибраха вкъщи.
Ето, това е моята дейност като сътрудник на службите. Казах си всичко и малко ми поолекна. Зная, че е имало и друг вид сътрудници на службите, които са клеветили колеги и познати, подлагали са крак и злорадо са потривали ръце. Но нима тонове помия трябваше да се изливат върху всички? Нима заради това, че обичам родината си и съм направила нещичко в нейна защита, трябва да бъда разпната? Мисля, че ако днес, когато страната е не просто разграден, а и буренясъл двор, няма хора, готови да сторят нещо, макар и дребничко за нея, тежко и горко на майка България“.
