Защо Георги Караславов поведе битката срещу романа „Тютюн”

Автор: Камен Колев

Няма българин, който да не е чувал името на писателя Георги Караславов, от чието рождение през 2018 г. се навършват 114 години. Най-малкото, защото всеки от нас е изучавал в училище неговите романи „Татул” и „Снаха”. Но около писателя, който дълги години е бил един от галениците на комунистическата власт, има много любопитни факти, за които се знае не много.

Един от тях е епичната му битка срещу романа на Димитър Димов "Тютюн", издаден през 1952 г. По това време роденият в с. Дебър, днес квартал на Първомай, Караславов е утвърден писател с огромно влияние и огромна репутация. Преди това завършва педагогическото училище в Казанлък и учителства в родното си село, но за комунистическата си дейност е уволнен.

Записва агрономство в Софийския университет, откъдето е изключен за организиране на студентска стачка. Продължава образованието си в Прага и за да се издържа, работи като строителен работник в предградието Споржилов.

Участва в Септемврийското въстание през 1923 г. Започва да публикува още 15-годишен в сп. „К'во-да е". Работи в редакцията на вестник „Ведрина" на Антон Страшимиров, бил е редактор във вестниците „Поглед", „Ехо", „Жупел", „Фронт на трудовоборческите писатели в България". Някои от произведенията му са конфискувани от полицията, например сборниците разкази „Изчадия адови”, „На два фронта", повестта „Селкор". За нея Караславов е осъден и пратен в Софийския централен затвор.

Във Втората световна война се включва като доброволец.

Герои на ранната му проза са бедните градски деца. Караславов разказва в текстовете си и за Септемврийското въстание, един от романите му е посветен на живота на строителните работници в Прага. Но най-успешен Караславов се оказва в селската тема.

Романът „Снаха" (1942 г.) е определен за най-висока точка в развитието на българската прогресивна проза преди 9 септември 1944 и получава „Лаврова клонка“ от цар Борис III за култура. Писателят се изявява и като драматург, като автор на много книги за деца и юноши - най-популярна е повестта „Ленко" (1957 г.), репортажи, пътеписи, очерци, фейлетони, статии. До 1949 г. е директор на Народния театър.

В началото на 50-те години на ХХ век, когато излиза „Тютюн”, Караславов е утвърден и известен писател. Книгата е в тираж от едва 4000 броя и понеже цялото писателско съсловие знае, че Димов пише по „една нова тематика”, интересът към романа е огромен. Това предизвиква силна завист у колегите му.

Два месеца след отпечатването на книгата, на 8 февруари 1952 г. секциите на белетристите и критиците към Съюза на българските писатели събират членовете си, за да започне обсъждането на „Тютюн”. То безпрецедентно продължава три дни, а книгата е подложена на смазващи забележки и критики с препоръката да бъде преработена.

Основните упреци са, че тя е повлияна от еротиката, буржоазното мислене, космополитизма и разни упадъчни черти на западната капиталистическа литература и с нея Димов сериозно отстъпва от постулатите на социалистическия реализъм. Дават му за пример съветските писатели Фадеев и Катаев, от които Димов трябвало да се поучи.

Срещу романа скачат Димитър Чавдаров-Челкаш, Павел Вежинов,  Стоян Каролев, чиято препоръка е Димов да замине в командировка за Съветския съюз, за да изучава съветската литература и да поработи за своя марксистко-ленински мироглед. Стоян Ц. Даскалов пък го критикува, че не изобразява нито един герой, който да си мисли за Сталин.

Малко известен факт е, че сред малцината поддръжници на „Тютюн” е лично министър-председателят Вълко Червенков, който изпраща хвалебствено писмо до автора със сърдечни благодарности и пожелания, но то никога не е публикувано, нито е споменавано в писателските среди.

Шумната атака срещу Димитър Димов е поведена от Георги Караславов заради предстоящото присъждане на Димитровска награда с парична равностойност от 16 000 лева. Караславов е сред претендентите с романа си "Обикновени хора". По този повод той става един от най-яростните критици на романа.

Смята, че Димов не е овладял метода на социалистическия реализъм, че има "непоносим" език и отличаването на романа му с Димитровска награда би било "лоша услуга на нашето младо поколение". Впоследствие се появяват възражения срещу „Обикновени хора” и Караславов сам оттегля кандидатурата си.

За наградата остават да се борят Стоян Ц. Даскалов с романа си "Мелницата "Липовански”, Веселин Андреев с пътеписите "Има на света Москва", "Септемврийци" на Емил Коралов и "Последният щурм" на Петър Славински. Тук отново се намесва Вълко Червенков.

На 16 март 1952 г. в официоза на БКП "Работническо дело" излиза статията "За романа "Тютюн" и неговите злополучни критици", в която се казва, че романът е "едно от най-вълнуващите произведения, написани след 9 септември". Публикацията не е подписана, но по-късно става ясно, че автори са писателят Христо Радевски и тогавашният главен редактор на червения орган Атанас Стойков. Инициаторът и редактор на статията е премиерът Вълко Червенков.

Така страницата се обръща и на тридневно партийно събрание в Съюза на писателите критиците на романа сами стават мишена за остри упреци. Нещо повече – следва ново събрание, на което най-големите отрицатели на „Тютюн”, сред които са Пантелей Зарев, Максим Наимович, Пенчо Данчев, Стоян Каролев, Емил Петров, са отстранени от ръководните си позиции в изданията на писателския съюз.

Димитровска награда – първа степен е връчена на Димитър Димов в раздела за художествена проза. Това става след като той преработва основно романа под указанията на Червенков и Христо Радевски. Дописва още 250 страници и книгата излиза в тираж от 20 000 бройки.

През 1958 г. Караславов става председател на Съюза на българските писатели, а 6 години по-късно постът е поет от Димитър Димов. В София Караславов е бил известен като много богат и строг човек. Според градската клюка, в къщи той е бил мъж под чехъл и дори съпругата му понякога му посягала. Затова навън компенсирал със строго поведение, но въпреки това помагал на много български писатели.

Лично дал заеми на Антон Дончев и Димитър Добревски, за да си достроят таваните, където живеели. Един ден дошли да си изплатят борчовете, а Караславов ги върнал с думите: "Стига бе, вие сте сиромаси хора."

Заради неговото меценатство в столицата се понесъл поредният слух – че е купил турското посолство на "Руски" за 300 000 лева. Управниците умували дали в София да няма дипломатически квартал и Радой Ралин разпространил сред колегите си клюката, че Караславов ще купи турската легация. Членовете на семейството влезли в тази „честота” и не отричали слуха.

Синът на Андрей Гуляшки – Любомир, който бил зет на Георги Караславов, дори отишъл с девер си Слав да измерят сградата. Хора ги видели и слуховете пламнали още повече.

Един ден дъщерята на Караславов – Яна, се появила с тежка златна гривна. Запитана от колежка дали това е подарък от турците, тя отвърнала с „Да, нямаха дребни, та додадоха тази гривна."

Радой Ралин дори написал епиграма по тази история: „Девер и тъст/ направиха тръст/ и на другите туриха пръст”. 

Георги Караславов почива на 76-годишна възраст през 1980 г.


В категории: Нова история , Новини