Размисли и страсти за „Дякон Левски“

С всичките си недостатъци филмът на Максим Генчев „Дякон Левски“ изпълни основната си задача – да се гледа, коментира и пише за него.
В повечето случаи отзивите са отрицателни, пълни с гневни несъгласия, но скандалът постигна своето – „Дякон Левски“ ще събере впечатляваща зрителска аудитория, за каквато колегите на Генчев само могат да мечтаят.
Това означава, че рискът си е струвал.

Събираш пари от спонсори, сменяш двама от предполагаемите изпълнители на главната роля, разделяш се шумно с копродуцента си, стъкмяваш екип, който да изпълнява указанията ти, снимаш дръзко, напористо и самоуверено тричасова сага, раздухваш по медиите своята непукистка версия за историята ни и чакаш от лентата златоносния дъжд.
Филм за Левски трябваше да се заснеме.

Ние помним втория опит – този на Васил Гендов от 1933 г. не го броим, тъй като творбата му не е запазена – на Вили Цанков от 1971 г.
Десетсерийният опус  с Илия Добрев първоначално бе оплют и предизвика дипломатически скандал с  Турция заради шаржирания образ на Ибрахим ага, изигран с неподражаем блясък от Георги Калоянчев, после бе продаден на внушителен брой тв компании, предизвика фурор в Скандинавия и накрая започна да се излъчва в национален ефир почти ежегодно.

Шокът премина и днес го гледаме без естетически предразсъдъци като типичен тийнейджърски приключенски екшън.
Дали същият фокус няма да споходи и Максим Генчев?
Вярно, филмът му е  разточителен – 160 минути, с неравно – грапав ритъм, на моменти с нескопосен и самоцелен монтаж и нито една убедителна женска роля.

Но е заснет ефектно от Георги Георгиев – с патос, хъс и апломб.
Предизвиква патриотичен възторг и аплодисменти, като дори ни въздига да се чувстваме горди българи.
Ще кажете – защо по този груб начин – да адмирираме избиването на османлиите в забавен каданс или като чакаме поредния възглас – „Да живее България?“
И трябвало ли е да се копират постановъчните хватки от „Матрицата“ и „Спартак“?
В случая целта оправдава средствата.

Максим – Генчев – човекът – оркестър  режисира, учейки се в движение на принципа „проба – грешка – поправка“.
Неизбежно е да  няма гафове и самородни находки.
Истината е, че като цяло следва историческата хронология и поне не кара Апостола да мами митничарите с лъскави лъжици и да танцува степ върху вагоните, каквито „подвизи“ извършиха навремето Вили Цанков и  Илия Добрев.

Не отричам, че екранният Левски е експанзивен и цветист в словесния си изказ (Ах, тази финална псувня пред бесилото!), но пък е колоритен, витален, земен и жизнено правдив.
Определено Веселин Плачков е откритието на филма.
Той дава най – доброто от себе си, за да създаде силен и ярък образ на Апостола и като цяло успява.
Заслужават адмирации и Горан Гънчев – Димитър Общи, и Николай Сотиров, преобразил се като масона барон Бонър.

Самият Максим Генчев ни изненадва с майсторски пласираната епизодична изява на Мохарам бей.
Уви, запомнящ се женски персонаж  няма, но явно и режисьорската концепция е работила в посока създаването на въздействен мъжкарски филм, без лигавене и любовни вопли.
В рекапитулацията си не мога да определя категорично „Дякон Левски“ като  събитие или явление. Но не е и куриозен провал в киното ни.

Той е по – скоро огледало и лакмус на неговото моментно състояние с всичките му недъзи, комплекси, илюзии и качества.
Такова е родното филмопроизводство към 2015 година – харесва ли ни или не, е отделен въпрос.
И още нещо – отдавам дължимото на куража и самоотвержеността на Максим Генчев.

Ако бе тръгнал да търси държавно финансиране, да се съобразява с чиновнически авторитети и прочути капацитети, най – вероятно щеше да приключи проекта си с провал като Николай Рударов , който безкрайно много и силно желаеше да екранизира сценария на Радой Ралин „Аз съм Левски“, но така и не видя приживе реализиран своя най – амбициозен и съкровен замисъл.
А Генчев поне ни оставя филм.
След време, като се уталожат страстите, той ще бъде оценен адекватно  и ще заеме мястото си  в историята на родното киноизкуство.


В категории: Горещи новини , Трибуна