Отношенията между двамата поети и държавници минават през сложни паралели и взаимни оценки
Автор: Борислав Гърдев
При своята изследователска работа в последните 10 години често се сблъсквах с преплитането на пътищата на Вазов и Стамболов. Това всъщност е неизбежно. Двамата са почти връстници – Вазов е по-голям от Стамболов с четири години, и двамата произхождат от търговски родове като Вазовият е безспорно по-заможният.
И Вазов, и Стамболов не успяват не само да завършат средно образование, но това не им пречи да се утвърдят като поети, но и като държавници. И двамата са горещи патриоти и по своему и според силите си се борят за свободата и щастието на своята родина.
Затова още 20-годишен Стамболов е вече заместник на Левски, а през следващите 3 – между 1875 и 1878 г. ще ръководи три въстания срещу поробителя, докато Вазов ще е само член на сопотския революционен комитет. И двамата се спасяват като по чудо след разгрома на Априлското въстание.
Иван Вазов напуска родния си град на 23 април 1876 г., а на 24 април от съгражданина си и турски шпионин Петраки Сомов научава, че от следващия ден железницата ще вози само войска за потушаване на бунтовете. Това го мотивира през османската столица да замине за Браила и Букурещ, където на 10 юли участва в създаването на последния български революционен комитет под председателството на Кирияк Цанков.
На 14 август в работата му силово, подкрепен от тълпа хъшове, ще се включи и Стефан Стамболов, преживял унизителното разочарование от неуспелия и поради разногласия между апостолите априлски бунт, измъкнал се невредим от убежището си в Самоводене едва на 20 юли 1876 г. Придружен от Христо Караминков и Кольо Христов, той пристига в Свищов на 23 юли, откъдето се добира до Букурещ на 28 юли 1876 г.
Логично е пътят на Стамболов да се пресече с този на Вазов, иначе нямаше да научим с такива любопитни подробности как е бил „избран” за член на БЦБО. В изповедта си пред проф. Шишманов „Животът на поета, както ми го разказа той сам” Патриархът на българската литература твърди, че сам е предложил Стамболов за член на комитета!
Дали двамата са другарували покрай работата си, имайки предвид Вазовите думи „По едно време аз живях със Стамболова в една тъмна влажна стая, в която тараканите пъплеха по леглата”? При последващата им среща на 13 март 1889 г. в дома си Стамболов посреща руския емигрант с думите: „Е, Вазов, помниш ли тараканите в Букурещ и полякинята, която и двамата ухажвахме?”, а в края на беседата си дебело подчертава: „Знам и най-малките подробности около акциите им (на приятелите му русофили, б. а.) за свалянето на княза, но тази няма да я бъде! Това обаче не е причина да се караме с тебе. Идвай при мене, когато обичаш. Къщата ми е винаги отворена за Вазова!”
Но знам и друго – докато са заедно в Букурещ, нито Стамболов пише нещо за Вазов, нито пък народният ни поет сътрудничи на Стамболовия вестник „Нова България”, в който бившият главен апостол е привлечен да работи от Райчо Блъсков на 21 ноември 1876 г. и на който е редактор от 52 до 75 брой. А това е два дни след приемането на Политическата програма на БЦБО, в която се признава правото на Русия да осъществи „външна военна окупация на Турция, при която ще се състави първото българско привременно правителство”, като българската държава „ще се управлява самостоятелно и независимо по една конституция, изработена от едно законодателно тяло, избрано от народа”. Под тази програма срещаме подписите на Вазов и Стамболов.
За последен път те ще бъдат заедно в името на една мечтана кауза, която емисарите на царското правителство грубо ще потъпчат още на 14 април 1877 г., два дни след прочитане на Манифеста за обявяване война на Османската империя от Русия, когато и БЦБО е официално разтурен.
Вазов минава под крилото на бъдещия свищовски губернатор Найден Геров и като добре платен чиновник ще го срещнем в Свищов от 16 юни 1877 г. и в Русе от 8 февруари 1878, а от 12 октомври 1880 г. е вече член на Областното събрание в Пловдив, столицата на Източна Румелия, на мястото на подалия оставка д-р Миркович.
Стамболов гордо отказва служба, оставайки под „особения надзор” на хората на Черкаски.
По време на Руско-турската война Стефан Стамболов е кореспондент на руските вестници „Наш век” и „Новое время”, като същевременно чрез полученото от приятеля му княз Наришкин удостоверение от 27 юни 1877 г. изпълнява интендантска и снабдителна служба за руската армия, съвместно със Захарий Стоянов чрез търговския представител на компанията „Льове, Гинзбург, Коган, Поляков и сие” Жейнов.
Заедно купуват сено, слама, ечемик и овес за руските войници, ползвайки мрежата на някогашните си революционни сътрудници, мамейки селяните и печелейки добре от компанията.
Това дава основание именно на Вазов да отбележи в мемоара си „При Враждебненския мост” (1895) – „Тоя човек с тънък мирис знаеше моментите на бързите забогатявания и наглите сполуки”.
След приключване на войната на 19 февруари 1878 г., след решенията на Берлинския конгрес от 1 юли с.г. и безславния край на Кресненско-разложката епопея, спряна с пряката намеса на руския императорски комисар у нас княз Александър Дондуков – Корсаков, за Стамболов става ясно, че времето на революционните борби приключва и трябва да се насочат усилията за градежа на нова България.
Той пристига в Търново и държи на 8 февруари 1879 г. пламенна реч по общонационалния въпрос в църквата „Свети Никола”, която разчувства княз Дондуков, открил в младия си любимец „значителен ум” и „бляскава бъдъщност”.
През същата 1879 г. за кратко е чиновник във вътрешното министерство на Тодор Бурмов, за което добросъвестно свидетелства Вазов в спомена си „София на 1880 година”(1905), в който рисува жив и правдив портрет на младия Стамболов, станал вече трън в очите на консерваторите, които по думите му „искат да се отърват от мене, но не смеят... Предлагат ми стипендия да ида да се уча в Париж, та дано умра там, но да има да вземат...”, преиздава своята стихосбирка отпреди 3 години, която през 1875 г. печата в Ботевата печатница в Букурещ и публикува съвместно с Христо Ботев под заглавие „Песни и стихотворения”, която през 1878 г. става „Песни и стихотворения от Стефан Стамболов”.
Вазов не написва и ред като отзив за поетичното му творчество, а много добре знае, че през 1876 г. Стамболовият „марш” („Не щеме ний богатства, не щеме ни пари”), а и създаденото три години по рано „Возвание” ( „Ей, народ поробен, що си тъй заспал?”) са много по-популярни от неговите „ Панагюрски въстаници”(1875) и въпреки че повечето от творбите ги е чул лично от техния автор...
През 1883 г. в Пловдив той ще създаде своя безсмъртен поетичен пантеон „Епопея на забравените” и „ще забрави” да включи в него Стефан Стамболов. Защо ли, след като по-късно например в сбирката си „Под гърма на победите”(1914) ще напише прословутото си стихотворение „Царица Елеонора”, оправдавайки се, че тя имала заслуги като медицинска сестра доброволка в Балканската война?
А дали е предполагал, че с прочутата си статия в „Народний глас” „Пловдив, вторник, 30 юний 1881”, в която правилно посочва, че „27 априлий трябуваше да роди 1 юлия!”, като князът разврати народът си и създаде цяла маса от люде, които да имат всичкото право на опозорението и на презрението от потомството”, продължение на размислите му от „Пловдив, петък, 26 юний 1881”, където с основание посочва, че „утре, когато един Стамболов, един Каравелов стане да защити конституцията, всичките тия присмикающите се същества ще имат скотското удоволствие да извикат: долу! долу!”, всъщност прегръща програмните начала на Народната либерална партия, бореща се срещу престъплението на 27 април 1881 г. (превратът на княз Александър Батенберг – б. а.)?
Пътищата на Вазов и Стамболов ще се пресекат фатално на 11 август 1886 г.
Тогава и двамата са от двете страни на барикадата – Стамболов като ръководител на контрапреврата, а Иван Вазов, заедно с братята си Георги и Михаил - като защитник на русофилската хунта на митрополит Климент и Петър Груев, взела властта на 9 август.
Вазов губи и бяга в Цариград в края на август 1886 г., снабден с фалшив паспорт. В Одеса пристига на 21 януари 1887 г. и остава пълни две години. Именно тук той написва основната част от капиталния роман на живота си „Под игото”.
В това време Стамболов изживява апогея си на политик като регент, премиер и лидер на Народно-либералната партия.
И тъй като носталгията наляга Вазов, брат му д-р Кирко Вазов се среща с всесилния премиер и получава от него разрешение брат му да се завърне в България.
Никъде в обемното творчество на Вазов не открих и ред на благодарност на завърналия се в столицата на 9 март 1889 г. народен поет.
А след визитата при Стамболов при Вазов идва бъдещият му приятел, биограф и чиновник в просветното министерство д-р Иван Шишманов, предлагайки да отпечата романа му „Под игото” в издавания от него „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“. От помощника на Шишманов Атанас Илиев Вазов научава, че за излизането на романа в първите три тома на сборника ще получи фантастичния хонорар от 200 сребърни лева на кола!
Благодарение на шумния успех на „Под игото”, неоткриваемият иначе издател Иван Касъров натоварва именно Вазов да издава своето прочуто списание „Денница”, което започва да излиза на 6 януари 1890 г. близо две години.
За благодарност към Стамболов и неговите съратници в „Денница” Вазов публикува своите предизвикателни разкази и мемоари „Тъмен герой”, „Епоха – кърмачка на велики хора”, „Сладкодумен гост на държавната трапеза” , „Изборът” и „Изпъденият марш”, без да броим тенденциозния му критичен опус „Христо Ботев”(1891), посветен на шумотевицата около канонизирането на Ботев на 20 май 1890 г. във Враца от Стамболов и в присъствието на княз Фердинанд.
Вазов ще си позволи и подигравка с поетичното минало на всесилния премиер Стамболов именно в „Под игото”, където в речта на плебея Безпортев ще се сблъскаме със следната тирада: „Бай Марко, заръчай още едно вино... Защото народът страда и аз викам: доста робство и пиянство! По-добре да измрем, нежели такъв позорен живот... Не щем ний богатство, не щем ний жени...”
Иван Вазов ще продължи борбата си със Стамболов с първия том на разказите си „Драски и шарки”, издаден от същия Иван Касъров през 1894 г., в които от позицията на партизанин опозиционер бичува недъзите на Стамболовата правосъдна система най – вече в прословутия си разказ „Член 33”.
В изповедта си пред Шишманов, глава „София”, чистосърдечно ще си признае: „И наистина в първо време отношенията между мен и Стамболова бяха коректни, ако не и сърдечни. По-после обаче чувствата ми се измениха. Аз не можех да одобря особено жестокия начин, с който Стамболов преследваше своите противници – русофили, поставени вън от законите, възмущавах се и от терора във вътрешното управление.
Тия настроения се отразиха и в творчеството ми от тая епоха.”
Той дочаква падането на „тирана” от власт на 19 май 1894 г.
От 3 юни започва да функционира Народната партия, на която Вазов става член. Затова е съвсем резонно на скандалните и пълни с насилие избори за 9 ОНС на 11 септеври 1894 г. да бъде избран за депутат от Казанлък. Случайно ли е тогава, че бойкотиралите изборите стамболовисти във в. „Свобода” на 14 септември 1894 г. го слагат на 38 място в списъка си от 155 души, обявени за предатели и гробокопачи на България!
И дали е само приумица на съдбата включването на Вазов в официалната депутация на митрополит Климент за помирението с Русия, която заминава на 15 юни 1895 г. през Виена за Петербург и която е приета от цар Николай ІІ Романов на 5 юли 1895 г. в Петерхоф.
В този ден Стамболов, посечен от наемниците на Наум Тюфекчиев на 3 юли, е вече на смъртен одър, а според чистосърдечното признание на Вазов в спомена му „Митрополит Климент при царя” (1901) императорът само се здрависва с останалите членове на депутацията, сред които и председателят на парламента Теодор Теодоров, а разговаря насаме единствено с Климент, комуто руснаците имат безусловно доверие.
Условието за помирението с Русия е не само спиране на мелнишкото въстание, започнало на 1 юли, но и преминаване на престолонаследника Борис Търновски в лоното на православната вяра, което и става факт на 2 февруари 1896 г., след обещанието на Фердинанд пред Стоилов на 19 октомври 1895 г.
На 6 юли 1895 г. Стефан Стамболов умира. Съкрушеният Климент ще заяви искрено: „Мъка ми е, че нашите първи хора биват убивани на улицата”, а вестник „Свобода” на 7 юли 1895 г. с прискърбие ще посочи: „Ясно е, че Стамболов е бил изкупителната жертва.”
А Вазов мълчи. На Стамболовото погребение на 8 юли не присъства, защото е извън страната. За Стефан Стамболов все пак написва два тенденциозни спомена през 1895 г. – елегичният „Един кът на покой и забрава”, маркиращ срещата му със Стамболовия гроб, и демитологизиращият „При Враждебненския мост”.
През 1901 г. в иначе прекрасния си разказ „Негостолюбиво село”, визиращ преживелиците на руския дипломат Матвеев в едно софийско село, ще приключи повествованието си с хепи енд – триумфално вкарване от селяните на госта в „хладната механа” и с дежурния послепис, в който се подиграва на Стамболов, хвалещ се в края на управлението си пред кореспондента на „Кьолнише цайтунг” и бъдещ негов биограф Рихард фон Мах: „Аз отслабих руското обаяние в България за петдесет години”.
Едва в залеза на живота си Иван Вазов ще проумее, че Стефан Стамболов е „епохална фигура”, с „голяма роля в нашия политически живот”, припомняйки си, „че още през 1876 г. блестящият (му) и самоуверен поглед свидетелствуваше, че имаме в средата си человек със силен заповеднически дух”, който обаче се отнася към Вазов „най-приятелски”, защото „ виждаше в мен поета и ме отличаваше със зачитането си, сам поет. Четеше ми революционни свои стихотворения”.
С тези скъпернически признания, писани година преди смъртта му в мемоара „Стефан Стамболов”, останал недовършен, приключва сложната крива в показателните за тогавашната епоха взаимоотношения между типичните ни поет и властник.
