Под заглавието „Жена изхвърлена през вратата на един вагон” вестник Le Petit Parisien („Малкият парижанин”, фр.) в броя си от 27 юни 1897 г. разказва за една много нашумяла на времето си любовна афера, която за малко не довела до прекъсване на дипломатическите отношения между Княжество България и Австро-унгарската империя.
В юридическите архиви тя е запазена под името „Анна Симон и капитан Бойчев”. И ако непознатият ни френски колега (гравюрите и дописките не са подписвани) е допуснал неточност, то причината не е в неговата недобросъвестност, а в сложния и преплетен ход по разкриването на престъплението. Но нека да започнем отначало.
В зората на европеизирането на Българското княжество, страната ни е новото Елдорадо, в което италианци, руснаци, австро-унгарци и какви ли не още търсят препитание и приложение на занаятите си. Да припомним само пивоварната „Братя Прошек”, колбасарската фабрика на Храдличка, печатарите Хегедюш, музиканти като Цибулка и Тоушек са даже и в гвардейската музика, артисти, певци и художници. Но, разбира се, между житото винаги попада и къкрица. Заедно със свестните люде в София, Пловдив и Варна нахлуват съдържатели на кафе шантани, казина със съмнителни хазартни игри и заведения за „публични жени”, според тогавашната терминология.
И докато при тях отношенията момиче – клиент са съвсем ясни, то при певиците и танцьорките в кафе-шантаните (кафене с музикална програма) границата често е доста размита. Официално това са актриси, които според договора си участват в програмата на заведението. Да приемат почерпката на някоя маса или галантно рандеву в хотел е въпрос на техен избор. Но малко вероятно е собствениците на тези заведения да са заплащали на персонала си, за да доставят само отдалеч естетическа наслада на чисто мъжката публика. Последвалите събития ще ни дадат право на тези съмнения.
Малкото царство на мама Цора
Едно от най-реномираните кафе-шантани в столицата е „Аполо”. Това е царството на полската авантюристка мадам Розалия Радецка, известна като мама Цора, и дъщеря й Хермина. Кухнята и напитките тук са подчертано европейски, а певиците и танцьорките на сцената са красавици от Будапеща, Белград, Виена и Букурещ. Мадам Радецка управлява заведението си с веща ръка, самата тя е била от бранша, но за момичетата си се грижи като майка. Хайде да кажем като втора майка, все пак. Затова именно тук намира работа младата (тя няма още 20 години) унгарка Анна Симон. По–късно съдебните протоколи я описват с „Нежна и красива снага, очи – сини и коси с цвят на зрял житен клас.”
Анна пее сравнително вярно с хубав мелодичен глас закачливите песнички, характерни за този род заведения. „Аполо” е за клиенти с тежки кесии. Бутилка пиво струва 5 лв, шампанското – 20! По него време държавните чиновници рядко взимат повече от 60 лв. месечно?! Затова в залата са главно търговци, политици или офицери, сред които ярко блести красивият ротмистър Дечко Бойчев, адютант на княгиня Мария-Луиза, съпруга на княз Фердинанд.
Дали кавалерийската униформа или сладките приказки на адютанта омагьосват младата унгарка е трудно да се узнае. Вероятно и двете, но изглежда Анна е прекрачила до нейде договора си за певица, защото след време се ражда дъщеря им Евгения. Бащата не се интересува вече нито от майката, нито от дъщеря си. Изпраща по слугата си огромната помощ от пет лева. И толкоз!
Красивият офицер всъщност има много дългове и малко пари. Затова започва да се оглежда за някоя прилична зестра. И я намира в лицето на Еленка Забунова, щерка на богат търговец. Последва бърз годеж и на 16 февруари 1897 г. вдигат сватбата. За да бъдем справедливи, нека уточним, че според военния правилник от епохата, офицерите са имали „ тарифа на зестрите според чина.” Колкото е по-висок чинът на жениха, толкова по-голяма трябва да е зестрата. А адютантската униформа се ценяла много високо. Видимо, браковете по любов били оставени за цивилна употреба.
Приютила се в две мизерни стаички в една къща близо до старата зоологическа градина в София, Анна потъва в тежка депресия и още по-тежка мизерия. Заплатата й не стига за нищо и колежките й събират едва 40 лева, които тогава са повече от днес, но в никой случай не са съкровище.
Първата феминистка акция у нас
Доведена до крайност, в безизходицата си Анна се решава на нещо нечувано. Една априлска утрин тя застава с разплетени коси пред главния вход на Двореца и започва да вика: „ Аз съм държанка. Аз съм проститутка. Аз имам дете от ротмистър Бойчев”. Малко е да се каже, че доброто ни общество е скандализирано. То е втрещено! Домовете за публични жени са известни на всички, но за това никой не обелва дума. Кариерата и бракът на княжеския адютант се клатят на косъм. Проблемът трябва да се реши бързо и радикално. Но как!?
На помощ се притичва градоначалникът на Пловдив Карл Новелич, който отдавна е много задължен на ротмистъра и заедно скалъпват пъкления си заговор. Братът на Дечко, Николай, намира Анна Симон и я кани от името на брат си в новозакупения чифлик за една седмица почивка. Даже й съобщава, че Дечко й купил армаган капела и пелерина. Наивната и все още влюбена жена приема всичко за чиста монета. Поверява малката Емилия на приятелки и се качва в специалния файтон, който любимият й е изпратил. На капрата е старши стражарят Богдан Василев. Малко по-късно във файтона се качват Бойчев и Новелич.
Всъщност градоначалникът е доста буйна глава. Войвода от Кресненско-Разложкото въстание, този хърватин вече е на българска служба, но за морала му има още много да се желае. По пътя за Филибе престъплението е извършено. Тримата убиват Анна Симон и хвърлят трупа й в Марица с камък на шията. Бурята е отминала ротмистър Дечко Бойчев! Засега. Защото само след няколко дни рибари изваждат трупа на младата жена и следствието започва.
Съдебният двубой на двама гиганти
Делото „се отваря на 9 юни 1897 г. в Пловдив” и както научаваме от тогавашната преса, „за залата със 140 места от ранни зори чакали над 400 души”. Пред адвокатската катедра този ден се срещат двама гиганти в българската история, чиито имена насетне никой няма да може да подмине. Защитник на обвиняемите е Стефан С. Бобчев, по-късно всепризнат корифей на българското право, многократен депутат и министър на народното просвещение. Защитник на жертвата е д-р Никола Генадиев, млад юрист, който също ще бъде многократно депутат и министър на правосъдието.
На процеса присъства и консулът на двойната монархия барон Карл Радич, защото Анна Симон е австроунгарска поданица. Придружава го адвокатът Файрщайн, настойник на малката Емилия. За представителите на европейската преса това е като манна небесна и международният отзвук застрашително расте. За зла участ по това време министър-председателят Константин Стоилов е в Берлин.
Притиснат от местния „Берлинер локал Анцайгер”, той усложнява нещата с репликата си „Такова престъпление може да се случи навсякъде”. Разгневен, император Франц Йосиф, който вижда в това намек за убийствата, станали в неговото семейство, дава на посланика си в София неограничена домашна отпуска. По-късно двете дворцови канцеларии едва успяват да замажат нещата, ала новината, че двете държави са скъсали дипломатическите си отношения, се появява на много първи страници в Европа.
Важен свидетел на обвинението е мама Цора, както и няколко от момичетата й. Старши стражарят Богдан Василев признава, че по пътя Анна се уплашила от нещо и скочила от файтона. Той се затичал след нея да я задържи. Ударил я, за да спре, а тя паднала и умряла. На въпроса как така са се озовали тримата на път за Пловдив, той обяснява, че двамата с Новелич били помолени да я закарат до там, та да не срами повече Бойчев в София. Какво е правил тогава самият Бойчев там и как точно е станало убийството в момента не може да се установи.
Присъдата се произнася на 17 юли 1897 г., половин час след полунощ. Бойчев и Новелич са осъдени на смърт. Богдан Василев получава 6 години и 8 месеца строг затвор.
Апелативният съд на 3 февруари 1898 г. потвърждава присъдата, а княз Фердинад отказва да помилва осъдените. На 1 юли 1898 г. двамата са обесени в двора на Пловдивския затвор. Няколко дни по-късно Еленка Забунова–Бойчева избира самоубийството пред позора.
За това престъпление и последвалия го процес продължават да се разказват легенди, излизат коментари, разследвания, а истината все още на успява да изплува. Но един въпрос стои и до днес. Защо князът отказва да помилва ротмистър Дечко Бойчев?
Една от версиите гласи, че Фердинанд поканил красивата певица на вечеря, но тя отказала да го дари с любовта си. Унижение, което князът не могъл да преглътне и изпратил ротмистър Бойчев да отмъсти за него. След това не го помилвал, за да не се разкрие макиавелистичният му план.
Другата е, че красивият адютант е бил повече от допустимото близък с княгиня Мария-Луиза и Владетелят го е наказал. И накрая третата, според която бисексуалният Фердинанд се опитал да приближи до себе си Бойчев, който го отхвърлил с презрение.
И трите изглеждат напълно правдоподобни, но точно заради това могат да са напълно неверни.
А истината за смъртта на Анна Симон потъва завинаги във водовъртежа на изминалото столетие.
