Нещата няма да се променят с ремонт на закона или с написването на нов, защото дефектът е в чипа, а той е поколенчески повреден
Автор: Борислав Михайлов
Трагедията с 6-годишния Петьо от Панагюрище, прегазен от характерното за нашите пътища човекоподобно същество „мутра с джип”, за пореден път насочи обществения гняв и първосигналната политическа реакция в обичайната грешна посока – ремонт на закона. По-строги санкции за убийците на пътя. Повече полицаи в крайпътните храсталаци.
Глупости на търкалета! Или по-точно казано: глупости на колела! Всеки щраус би постигнал същия резултат само с едното заравяне на главата в пясъка. Което е и по-евтино, да не говорим, че не пилее обществена и „законотворческа” енергия…
Грешката е системна, а не епизодична и дефектът не е в многострадалния Закон за движение по пътищата (който вече е променян десетки пъти), а в задкормилните устройства. Или ако щете – в чипа, както би казал Царят. И поради това няма рецепта за бърз и ефикасен преход от състоянието на безконтролна лудост към статуса на нормални европейци, спазващи законите, зачитащи правата на другите участници в движението, имащи човешкия живот и върховенството на закона за свое вътрешно убеждение, а не за извънземно…
Движението по българските пътища
и съпътстващата го постоянна кървава жетва
са продукт на вече 25-годишна генна мутация. В резултат много български шофьори могат да бъдат класифицирани в една от следните три категории: тестостеронен дебил, силиконова кифла, богоравно с имунитет.
Нормалните, като че ли са малцинство, което в някаква степен е и отражение на демографската картина, етническите характеристики на населението и социалното разслоение.
Дефинирането на споменатите три категории шофьори е елементарно просто.
Тестостеронен дебил е както оня, който преди да сгази Петьо вече има към 20 акта и няколко блъснати човека, а след като уби детето, нагло възкликна „Ми к`во да направя?!”. А също и всеки келеш, който кара с 250 км в час и прави клипчета за кифлите в социалните мрежи.
Звучи като екзотика, но убиецът на детето от Панагюрище е и своебразен социално-политически типаж: той е „бизнесмен”, който кара кола за над 100 бона, но официално се води безработен. Би могъл дори да получава инвалидна пенсия – няма да е чудо невиждано.
За неговата категория шофьори може да се приложи баналното сравнение, че някои комплексари компенсират липсата на нормален размер мъжко достойнство с размера на пистолетите си. Същото е и с джиповете – при тях размерът определено има значение. Такава работа върши и цената на возилото, която е пряко свързана с възможността да вдигнеш 250 или 300 км/час – това не е по силите на малолитражка или на кола за 1000 лева.
Тестостеронният дебил винаги има адреналин в излишък и често е готов да го демонстрира дори в юмручен бой. Тези дни по мрежите се върти едно почти симпатично клипче на такъв келеш. Той кара няколко километра като редосеялка, засичайки всичко живо в трите ленти на столичен булевард, после минава на червено, сетне изпреварва колкото коли може, движейки се по трамвайната линия, и накрая се вбесява, че не го пуснат с предимство при връщането му на пътя. Разлютеният келеш слиза от колата си и се нахвърля да бие шофьора, дето си кара по лентата и не му отстъпва веднага място, но попада на българин с размерите на Боримечката. Адреналиненото тестостеронче опитва хватка, но получава як шамар и моментално се спаружва като вчерашна маруля.
Симпатично за гледане, но всъщност
нищо ново и нищо добро – нрави отджунглата.
Не по-малко опасна по пътищата е силиконовата кифла, независимо дали кара огромен джип като тестостероновия си любовник, или лъскаво „мини”. За тази категория шофьорки оправянето на прическата или на червилото, докато чакаш на червен светофар, е детска игра от времето на чернобелите филми.
В днешно време обичайната гледка е да се шофира, докато се говори по телефона, който се държи с дясната ръка на лявото ухо. Това занимание почти винаги върви с пафкането на цигара.
Редно е да ви предупредя, че ако не сте от тази специална категория участници в движението, то не трябва да се опитвате да правите този акробатичен номер – опасно е за вас и за останалите.
Излишно е да се казва, че кифлата никога не използва мигач при тръгването от колоната паркирали автомобили, но пък винаги е готова да покаже среден пръст на оногова, който не я възприема като свещена крава, седнала в автомобил. Между другото, чувал съм подобни дами да псуват по-добре и от Стоичков, но рядко съм виждал някоя от тях да спре на пешеходна пътека.
Противно за гледане, но всъщност нищо ново в епохата на чалга културата.
Третата категория генномодифицирани участници в движението – богоравно с имунитет - всъщност е най-стара. Тя датира още от годините на ранния соц. Тогава се появиха първите коли с „буркани”, както и шофьорите с онези „легитимации” сред шофьорските документи. Не бива да се забравя и кастата на шофиращите със „слънчоглед” на съседната седалка и милиционерска фуражка при задното стъкло. В исторически план репликата „Ти знаеш ли кой съм аз?!” дори изпреварва появата на катаджийското словосъчетание: „А сега к`во правим?”…
Някак си дори е неудобно да се припомнят десетките инциденти в последните години с коли на НСО, при които неизменно виновен се оказва другият. Както и навика на депутати, министри и всякакви други „правоимащи” да се придвижват с такава скорост, сякаш им гори огън под гумите.
Не възприемам оправданието, че високата скорост намалява риска да станеш жертва на атентат; нито твърдението, че повечето от шофиращите по този начин имат специални умения и школовка, камо ли тезата, че бързат по важни държавнически дела.
За жалост подобно поведение на пътя демонстрират и повечето от шофьорите на полицейски коли, дори когато не бързат за никъде или карат личните си автомобили – просто по навик. В случая навикът наистина е втора природа…
Без извинение за напомнянето, но един от емблематичните примери е онзи граничен полицай, който прегази бебе в количката му в бургаското село Крушевец, при това на тротоара, а за капак се оказа пил и напушен с „трева”...
Всичко казано дотук обрисува само едната страна на джунглата, която наричаме пътно движение.
Неразделна част от касапницата на пътя, встрани от едрото и дребно хулиганство, са отчайващо бедните шофьорски умения на повечето от хората, които наричаме любители шофьори.
И тук причините са с поне 25-годишна давност и имат много общо с превръщането на шофьорските курсове в печеливш бизнес. Някога тримесечните (най-малко) шофьорски курсове днес вече са едномесечни, а часовете за кормуване намаляват, независимо какво се отчита по документи. Отпадна и обучението на полигон, а години наред купуването на шофьорска книжка минаваше за едва ли не легализиран черен бизнес. Няма го и задължителният някога психотест.
Което е повод да припомним онзи психичноболен, който неотдавна бе заснет в неколкократните си опити да засече и дори убие мотористи на пътя, а после от полицейския арест замина направо за психодиспансера. В случая дори не може да се каже, че са луди тези, които са му дали книжка, защото отправката трябва да е към онези, които отмениха психотестовете. И дори към един по-широк кръг от управляващи, благодарение на които през годините на прехода 144 203 човека придобиха статут на регистрирани психично болни, а 19,5% от българите през даден етап от живота си са преживели психично разстройство.
При това положение звучи повече от наложително връщането на психотестовете преди започването на шофьорски курс. Въпреки че и нормален човек може да „изпуши”, пътувайки всеки ден сред тестостеронни дебили, шофиращи кифли и прочие джигити.
Но има и още една категория свръхопасни шофьори и потенциални убийци – неграмотните. Чудо велико, че се изисква поне основно образование, за да изкараш шофьорски курсове.
Не е новина, но е редно да се припомни - България е първа по неграмотност в ЕС. По данни на Центъра за демографска политика необразованите български граждани вече са между 50-60%. А ако се върнем към официалните данни, трябва да изтъкнем, че в тази категория попадат и 41% от лицата до 16 години.
Въпросът не е дали тези хора са напълно неграмотни и колко от тях ще си купят фалшива диплома за някакво ниво на образование, за да завършат шофьорски курсове, а какво се случва, когато неграмотният шофира кола с няколкостотин конски сили под капака. Или дали полуграмотният шофьор има същото уважение към закона и другите участници в движението? И дори какви са съотношенията между тестостеронната нагласа за безумно шофиране и липсата на задръжки, която в известна степен е естествена и разбираема за нискоинтелигентния и необразован човек?
В края на тази хормонално-политическа теория за касапницата по пътищата е редно да споменем и заобикалящата ни действителност, която също е наше дело – като граждани, избиратели, строители, управляващи.
У нас пътищата са ужасно лоши и се поддържат отчайващо зле. Същото в голяма степен се отнася и за организацията на движението, пътния контрол и състоянието на автопарка – всички те с такива, каквото ни е всичкото.
Поради което не трябва да се бърза с поредния ремонт на Закона за движение по пътищата. Правилата са едни и същи не само в Европа, а кажи-речи в целия свят – значи не би трябвало да е проблем приемането на нов закон (поне) на средно световно ниво.
Що се отнася до дефектите в чипа, отстраняването им е наистина поколенчески проблем. Единствената ни утеха се крие в обстоятелството, че когато шофират в Германия или дори в далечна Америка, българските шофьори много бързо влизат „в пътя”.
Което ни вкарва в задънената улица на още един въпрос с повишена трудност и трайност: кога ще станем нормална държава?
Анализирай това
Грешката е системна, а не епизодична и дефектът не е в многострадалния Закон за движение по пътищата (който вече е променян десетки пъти), а в задкормилните устройства. Или ако щете – в чипа, както би казал Царят.
