Мнозина от българските управници от години живеят в свой собствен свят, където проблемите на хората и препоръките на ЕК не съществуват
Автор: Борислав Михайлов
Кой си ти? - попита го Дяволът, приел образа на Антон Хекимян, провокиран от воплите на една женица, мизерстваща заедно с родителите си...
Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци са мои братя. О, колко е грозна земята и колко са нещастни хората! Аз до 30 години съм живял така – ставал съм в 5,20 часа да хващам рейса... До 30-годишен така съм живял - с родителите ми гледахме 5 прасета и 15 кокошки. След работа лично косях тревата за 10 заека. Ходех до почивните станции да взимам помия за прасета. Мога да покажа как се копае, как се гърли. Майка ми казваше, че бях картофено момченце, защото ядях пържени картофи с кисело мляко. Агнешко ядяхме само за Гергьовден, и то плешка, защото баща ми беше Методи. Така че аз съм се нагладувал до 30 години.
Това говореше на 11 май премиерът Борисов с изправено чело и стиснати юмруци. Той седеше в студиото на bTV, но всъщност не искаше и да знае за прословутата „Приказка за стълбата” на Христо Смирненски. Погледът на премиера бе стрелнат в далечината, където бяха застинали като в стоп-кадър цветните тълпи на автомобилите по магистралите „Тракия” и „Хемус”. Там течаха колосални ремонти на исторически дупки и мостове пред разпадане, за които парите бе дал Той, единственият премиер в историята, успял да обори аксиомата, че асфалтът не се яде.
Когато стигна най-високото стъпало, Той се преобрази и изрече това, което вижда от променената гледна точка: „Такъв подем в строителството, в инфраструктурата… и те (героите на социалистическия труд - бел. ред.) са строили 35 години, ние в последните 7 – погледнете какви мостове, какви тунели, какви насипи, стотици милиони кубически метра, огромни... Аз какво правя – аз правя първа копка, проектирам, построявам и откривам.
В същото време, в една друга България…
Над половината от българчетата – 51,5%, живеят в риск от бедност. Още по-тревожни са данните за пенсионерите, където 58% са застрашени от бедност.
Според последните налични данни на Европейската статистическа служба („Евростат”) страната ни неизменно е на първо място в ЕС по този показател - около 48-49% от хората у нас са заплашени да изпаднат в нищета.
Следващата държава в ЕС с най-висок процент е Румъния, където малко над 40% от населението е в тази ситуация.
В България под официалната линия на бедност за 2014 г. според статистиката живеят около 13% от хората у нас, а останалите до 50% са заплашени от бедност - за такива се смятат хората, които преживяват с не повече от 60 на сто от средния доход за страната. Освен това над 192 хил. българи между 15 г. и 64 г. са обезкуражени. Те не работят, но и не търсят работа, защото не вярват, че ще намерят.
Данните са повече от тревожни, защото вън от „матрицата” на тази повсеместна бедност са само живеещите във „витрините” на всяка власт - София и още няколко големи града. Както и поради факта, че цитираните проценти са практически едни и същи от 2010 година насам, когато в риск от бедност са живеели 52 на сто от децата.
А също така и защото редица изследвания доказват, че бедността у нас вече се предава от поколение на поколение и няма как да е другояче, след като бедните имат много по-ограничен достъп до здравни услуги, до добро образование за децата си, до участие в обществено-политическия живот дори.
Поради което се влиза в един порочен кръг: бедността води до неграмотност и липса на професионална квалификация, които на свой ред те обричат на бедност, поради което за някои раждането на много деца се превръща в начин да се оцелява чрез детски надбавки и социални помощи.
Не е нужно да се изброява колко правителства и парламенти се смениха от 2010 година, но е задължително да се изтъкне, че всички те работиха със стеснен хоризонт и минималистични цели, записани в един документ, с който традиционно се парадира – стратегията „Европа 2020”. В нея е записано, че целта пред България е намаляване на хората в бедност с 260 хиляди до 2020 г.
Може би дори само бежанската вълна от българи, търсещи препитание зад граница, ще е достатъчна, за да се постигне тази „цел”.
Един вечен коментар от високо
Надали би било дребнаво да се припомня как по време на предишния си мандат като премиер Борисов грубо се заяде със златните пръстени по ръцете на работничка от държавните ВМЗ, където от месеци не бяха получавали заплати, и тя проводи на министър-председателя една глава лук, за да има представа какво ядат някои от най-квалифицираните работници в България.
По онова време личната история на Борисов гласеше, че като дете "мама ме караше да чета, ама аз с едната ръка ядях филия с мас, а с другата ръка гонех топката по поляните". Жената от Сопот предизвика Борисов да разкрие още подробности от детството са на дете на полковник и учителка. „И аз се чувствам обиден от нея да ми праща лук. В края на краищата, аз съм ял хляб и лук много години. И сме били най-бедното семейство, и сме живели пет човека в две стаи. Но не съм пращал на никой тогава лук и хляб“, коментира премиерът в поредното телевизионно студио.
Дни по-късно Борисов прояви пословичния си политически инстинкт и се извини на работничката от ВМЗ, като не пропусна да се ожали, че е провел над 100 съвещания, за да намери изход за затъналото предприятие.
Но още оттогава и до ден днешен президентът милионер Росен Плевнелиев периодично неглижира проблема с бедността в България. През 2013 г. държавният глава призова политиците в предстоящата предизборна кампания да не противопоставят изкуствено социалната политика и политиката на доходите срещу инвестициите в стратегическа инфраструктура, тъй като това е много опасно противопоставяне и неработещ модел за България.
Пред участниците в годишната конференция „Стратегическа инфраструктура България 2013”, буквално като антитеза на репликата „Асфалтът не се яде” Плевнелиев изтъкна, че добрата инфраструктура е основна предпоставка за привличане на инвестиции, за икономически растеж и за социално развитие. Президентът изтъкна своята убеденост, че е нужно фокусът върху бързото изграждане на инфраструктура да се запази, защото това ще отпуши икономиката в най-бедните региони на страната, които са и най-бедните в целия ЕС.
Между другото, ако човек се вслуша в словата на президента, изречени при неотдавнашното му посещение в Монголия, може да остане с впечатление, че България е технологичен тигър на Европейския съюз, нещо като Южна Корея на Балканите, поради което докато надграждаме постигнатото у нас, можем да учим Монголия на енергетика и използване на възобновяеми енергийни източници.
След 100 години социализъм
„Страната ни е най-бедната в ЕС заради БКП. България тръгва от две изходни позиции - най-нисък брутен вътрешен продукт и най-бедна държава в Европейския съюз. Това е следствие от 100-годишното управление на социалистите, на БКП”. Това коментара премиерът Бойко Борисов на 24 ноември 2012 г. след срещата на евролидерите в Брюксел, на която не беше постигнато споразумение за бюджета на ЕС за периода 2014-2020 г. „От тази стартова позиция всички формули, по които се изчисляват парите, получавани от европейските държави, тръгват от тук. Това е следствие от това, че толкова години са марширували по Червения площад”, добави Борисов.
Около две години по-рано отново той коментира: “Една стотна от това, което е построил за България от Тодор Живков и което е направено за тези години, да направим, да достигнем икономическия ръст на тогавашната държава, би било огромен успех за всяко правителство.”
Справката с класацията на страната ни през годините според Индекса на човешкото развитие показва, че България е била на 26-о място в света през кризисната 1990 г., за да изпадне до 69-о място през 1997-а. След 6 поредни години на подобряване на ситуацията, през 2009-а година се сриваме до 61 място, а в последните две години, за които има данни – 2012-2013 г., сме на 57 място в света, изпреварвани от страни като Бахамските острови, Уругвай и Беларус.
Индексът на човешкото развитие на ООН задава оценка за нивото на бедност, грамотност, образование, очаквана продължителност на живота и др. Той е стандартизирано средство за оценяването на благосъстоянието и най-вече на детското благополучие.
Само безчувствен или и манипулатор?
Социолози и политолози не закъсняха да критикуват сиромашко-зайцевъдните спомени на премиера Борисов. Според политическия психолог Антоанета Христова в интервюто си Борисов не е успял да покаже адекватна реакция по социалната тема - нито е дал отговор на проблемите, нито перспектива как могат да се решат, а е направил по свой си начин сърдита аналогия със собствения живот.
Други директно упрекнаха Борисов в лъжа, разказвайки за своето детство в България преди 1989 г. Трети видяха в непремерените думи на гладувалия 30 години премиер пореден опасен опит за изопачаване на историческата истина.
Четвърти, като Николай Слатински, огласиха своя тъжен прочит на премиерската демонстрация на практическа народопсихология: „Независимо кой как се отнася към това (и към това) интервю на ББ, може да се каже следното – всъщност, ние като народ и общество вчера видяхме себе си в огледалото на интервюто. Да, това е нашият образ, това сме самите ние! И огледалото изобщо не е криво – видяното в него е криво, но то – това бяхме ние! Ето на какво сме заприличали, ето на какво сме замязали! Ето докъде стигнахме с нашето безразличие към всичко, което се случва с нас, с държавата, с родината, с всичко, с всичко!”.
Всъщност, надали е нужно да поправяме прозрението на Васил Левски, че ние сме във времето и то е в нас; че то нас обръща и ние – него.
Някои – както по времето на Апостола, така и днес – просто живеят извън времето и общението с него, което видимо е възможно в тяхната Матрица, в техния Свят, в обкръжението на принцове и клакьори.
Анализирай това
Справката с класацията на страната ни през годините според Индекса на човешкото развитие показва, че България е била на 26-о място в света през кризисната 1990 г., за да изпадне до 69-о място през 1997-а. След 6 поредни години на подобряване на ситуацията, през 2009 г. се сриваме до 61 място, а в последните две години, за които има данни – 2012 и 2013 г., сме на 57 място в света, изпреварвани от страни като Бахамските острови, Уругвай и Беларус.
