Даването на награди, включително академични титли, e израз на признание за постигнати успехи – моралната дилема обаче е кой, на кой и кога ги раздава.
Накратко описвам един пример за новоизбран академик, който само три години устоя да е член-кореспондент и някой побърза да го номинира за академик на Българската академия на науките (БАН). По наукометрични показатели той е един от най-продуктивните български учени в биомедицинските науки, със сравнително много статии и цитирания в научни списания, повечето от половината от които обаче са публикувани в периода, когато е заместник-декан и ректор – т. е. през последните 15 години.
Според онлайн „витрината“ на университета, който той ръководи, новоизбраният академик има 78 публикации през 2012-2015 г., тоест по 26 статии годишно! Общият брой на публикациите му е 262 – доста повече от този на Нобелистите за 2014 г. Мей-Брит Мозер и Едуард Мозер, които имат „само“ 111 статии, а Нобеловият лауреат за 1986 г. Рита Леви-Монталчини има 135 публикации...
За учен в България, ако не е на висока ръководна длъжност, вероятността да бъде избран за академик е много малка, практически невъзможна. Това е много негативно явление в академичния живот на България – много по-лесто е да станеш академик, доктор хонорис кауза и почетен гражданин, ако си декан, ректор, депутат или министър.
Време е да се променят правилата в Закона на БАН и в него да се заложи ограничението – един учен в периода, когато е декан, ректор, депутат или министър, да не може да бъде избиран за член-кореспондент и академик.
Защото, както гласи една гръцка мъдрост – „подаръкът е като стрела“. Той може да убие морала и така уверено да затънеш в блатото на „устойчивата аморалност“. Започваш да се самонадценяваш, да казваш, че университетът, на който си ректор, прави нещо много повече от другите български вузове – дори повече от Харвардския университет, който отново е на първо място в световната ранг листа за 2015 г. на Times за висшето образование. А твоят университет не е дори сред първите 500-600 и дори 1000 на планетата.
А споменатият новоизбран академик ми напомни вихреното „израстване“ на ректора на така наречената (преди повече от 40 години) Медицинска академия, който от асистент за няколко години също стана академик.
д-р Георги Чалдъков
Председател на Българското дружество по клетъчна биология
