„Тервел разбива арабите при Константинопол“, рис. Васил Горанов
18 Юни 2015, Четвъртък
Редно е и Европейският съвет да удостои този велик български владетел със съответната свет-ска признателност
Тази година се навършват 420 години от едно малко известно въстание на българските селяни, избухнало в областта между София и Ниш през 1595 г. От същата година са регистрирани и по-забележими действия на хайдути в София, което може да се приеме и като начало на възпяваното от народа хайдушко движение.
Но моята мисъл тръгва към друга календарна аналогия, свързана с нещастните напъни на някои да отрекат понятието турско робство, просъществувало в течение на 500 години – в някои райони по-малко от половин хилядолетие, но в южните ни земи и повече. И може ли да се отрече потресаващата констатация, че след въстанието на Константин и Фружин през 1404 г. се появява реално по-видима съпротива чак през 1595 г.
Кажи-речи два века отоманският кървав натиск е държал нашите предци в почти пълна психологическа парализа. След това има доста бунтове като първото Търновско въстание например. Постепенно размахва волни криле и хайдутството.
Като дъждобран след буря е да спорим за причините за поробителския успех. Те отдавна са описани, включително и с нашите общи балканско-разединителни грешки на християнски народи, обитаващи полуострова. Болезнено е да се споменавати някои недоглеждания, а и интимни заслепения на последните български царе.
Фрапантен е цар Иван Александър, чието управление напластява много старобългарска култура, но и уязвимост в дипломатическо и военно-стратегическо отношение. Големият ни историк проф. Петър Мутафчиев търси и народопсихологически дефекти, но това е друга дискусия, която би трябвало да започне от драстичната недалновидност спрямо римокатолицизма, основно от страна на Византия...
Но така иначе остава генната българска аристокрация. И то не толкова като част от пресечени титли, колкото като дух на опълчване. Те, съпротивленците от буни, чети и въстания, са истинските духовни първенци на гордостта и смелостта.
Те олицетворяват думата „аристокрация“, която в превод от гръцки означава „сила на най-добрите“. Именно те са населявали земята, най-близо попаднала под фанатичния ятаган на завоевателя и превърната в основна хранилница на огромна ненаситна друговерска империя. Те са най-ярките наследници на оня наш талантлив държавник хан Тервел, приемник на хан Аспарух, който през 705 г. влязъл в Константинопол с 15-хилядна войска и възвърнал Юстиниян Втори на престола, за което получава титлата кесар и областта Загора.
Той прави и първия търговски договор с Византия. През 717 г. в Тракия нанася тежко поражение на арабите, обсадили Константинопол, и спасява де факто Византийската империя, а и обезсилва попълзновенията на иноверците на север към Европа. Чак през 732 г. при Поатие Карл Мартел, дядо на Карл Велики, спира арабите да не завладеят и франките, след като вече са господари на Испания.
Разбира се, най-голяма е мъглата на историческата забрава, а в нея още по-лесно се прокрадва неблагодарността. Абсолютно адекватно е както Ватикана призна св. св. Кирил и Методий за покровители на Европа, така и Европейският съвет да удостои хан Тервел със съответната светска признателност.
Не очаквам сред гигантските стъклени арматури на европейската централа в Брюксел да се свре някое скромно паметниче на великия ни владетел, но Европа поне ни дължи един протоколен административен поклон. Защото не бива да се забравя, че там горе, в благоденстващите западни части на Стария континент, благодарение на нашия владетел, такава историческа напаст като арабите не е успяла да достигне.
И е много актуално европейските чиновници да прочетат знаменитото есе на Стефан Цвайг „Падането на Бизант“ с финалното му предупреждение за съдбините на Европа. А и да им припомня една много уместна епиграма от българския сатирик и демократ Радой Ралин: „Остана вярна Пенелопа, защото никой не похлопа.“
Победата на кан Тервел над арабите през 716-717 г. и преустановяването на навлизането им в Европа е действително важен момент в Европейската история и Европа му дължи признателност. Тя трябва да му е благодарна и за създаването на единствения в Европа мащабен скален паметник, какъвто е Мадарския конник. Кой обаче е изобразен на скалите над Мадара и кога?
Дългогодишните проучвания на древната българска история, представени в книгата ми "Нарекоха се българи", София, 2011, ISBN 978-954-9447-83-5, Стоил Трайков Стоилов, отхвърлят характерът на ловно-триумфална сцена за изображението на Мадарския конник. В действителност на паметника Мадарски конник е изобразена жена и тя е древна царица, аскет-пътешественик и е била почитана като богиня. Проучването показа, че всички български племена са от районите на днешните Афганистан, Пакистан и Северозападна Индия. Царското племе Оногондури е от поречието на река Кабул, от древната държава Гандхара (Гандара). Населявали са я древни индоарийски племена, Сака, гръко-македонците на Александър Македонски, Бахлики, и др. През средата на IV век там се населват и племената Хионити (Оионо). През 515 г. Белите хуни на Михиракула побеждават Гандхара (Гандара > Гондур) в битките и цялото й население се изселва на запад под името Оно_гондури. Оногондурите са царското племе на кан Кубрат от рода Дуло и на сина му кан Аспарух, който ги довежда на юг от Дунава. В 715 година много успешният български кан Тервел разпорежда в чест на 200 годишнината от изселването и в памет на загиналите да бъде изсечен паметника Мадарски Конник. На него е изобразена древна княгиня от Гандхара на име Гандхари. Тя се оженва за цар Дхритарсхтра и става царица на най-голямата арийска държава Куру в Индия. Царят бил млад, хубав, но сляп. От обич и за да бъде съпричастна и наравно с него в битието, младата царица Гандхари превързала очите си и така живяла цял живот. Във великата война Махабхарата на индоарийците нейните синове от рода Каурава воювали с братовчедите си от рода Панду (Пандава). Повечето от синовете й загинали в 18 дневните битки. Тя заедно със слепия цар и майката Кунти на враговете на синовете й Пандава се оттеглила в гората и станала аскет и пътник-странник. Загинали мъченически в горски пожар. И слепият цар и тя били почитани като божества. Тя е изобразена като божество, защитаващо вярата, и като лично божество Yidam. Изображението на божеството Гандхари се е представяло около пещери с храмове. По време на преселението българите са вярвали в будизма и шайвизма и то в тантристката им форма с почитане предимно на женски божества. Царица Гандхари е изобразена на скалите над Мадара с превръзка на очите, така както е било в живота й. На превръзката има най-вероятно медальон на Буда-Амитабха. В дясната ръка държи вазичка с елексира на живота. Използвала се е за въвеждане на вярващите в реигията. През ръката има провесени вейки от върба или житни класове за разпръскване на елексира и безсмъртие. На шията на коня има кръгъл мех с отрова срещу враговете на вярата. На рамото има лък и стрели. В дясната ръка най-вероятно държи огледало. Облечена е с къса до под гърдите блуза и със сари и къса пола. Меката и малка обувка е вмъкната в голямо стреме. Лъвът е пиедестал на изображението и преносно средство за Майката богиня, каквато е тя. Той не е прободен, а копието всъщност е къса пръчка (жезъл) със "U" завършек отгоре, забито в земята зад лъва. Това е жезълът "данда". Той е символ на мощ, наказание и самонаказание и по-важното е, че чрез него божествената космическа енергия се влива в родната страна. Кучето е символ на правдата (праведността, дхарма). В книгата всичко е описано доста подробно и ясно. От нея може да се разбере защо се наричаме българи, кои са българските племена, кога и от къде са се изселили и защо и много още. Целият паметник е бил покрит с специален слой червена боя/мазилка за предпазването му и съзирането му от далеко, но това е имало и символично значение за българите.
През 2015 г. ще се навършат 1500 г. от изселването в 515 г. и 1300 г. от създаването на паметника. Тези годишнини би трябвало да се честват тържествено като в Мадара се построи специален център на индоарийското, индо-скитско и сака население на България, а и за българската общност от Европа като цяло. СТС
Настоящата информация е част от най-характерните нови факти и изводи за древното минало на българите и преселенията им до формирането на Велика България, представени в книгата „Нарекоха се българи”, ISBN 978-954-9447-83-5, 2011, Автор: Стоил Трайков Стоилов, тел.: 0879034923. Настоящата информация не може да се ползва отделно или в съставни материали в печатни или електронни издания без съгласието и разрешението на автора.
16.08.2015
Стоил Стоилов
P.S. Книгата може да се закупи в книжарница “Български книжици” в градинката на пресечката на ул. “Раковски” и бул. “Руски” срещу Централен дом на народната армия или от автора.
