Недейте така, професоре!

махваме с ръка: „Да, но той …“, търсейки недостатъци на другия като утеха за собствената си посредственост.
През 2011 г. Йордан Камджалов е избран единодушно за първия чужденец, спечелил конкурса за Генерален музикален директор и Главен диригент на Оперния театър и Филхармоничния оркестър в Хайделберг, Германия. Безпрецедентно през 2014 г. NASA дава името му на един астероид, наречен „52292 Kamdzhalov".
Споделих възхищението си от този изявено талантлив диригент с един български музикант, отдавна работещ в Германия, и той ми отговори: „Каква филхармония в Хайделберг – тя е много малка“!

Като онзи професор по културна антропология в Софийския университет „Св. Климент Охридски” – Ивайло Дичев, който след откриването на паметника на цар Самуил в интервю за в. „Труд“ заяви: „С какво точно е герой Самуил? Че наместо да иде да се бие, е умрял (според легендата) от разрив на сърцето?“!
И онзи журналист, който, пак във в. „Труд“, окачестви избора на „Време разделно“ за български филм на столетието като мазохистичен избор!
Ние, обитаващите Балканите, „прокълнати“ ли сме, както мисли Неманя Кустурица, или „ние самите сме нашето наказание“, както се изразява един от най-умните римляни  Марк Теренций? Обречени ли сме на егоцентризъм и национален нихилизъм, на липсата на възхищение, съпричастност, доброжелателност, благосклоност, великодушие, благотворителност?

Наричам „булгресия“ тази народопатология – един вид българска изява на агресия.
Все пак, вслушвайки се във философията на „Звуковите светове“ на световно известния диригент Йордан Камджалов, се обнадеждавам от присъствието в нея на осъзнатата уникалност на българския дух и талант, проявявани всеки ден на поне едно място по света.


В категории: Горещи новини , Трибуна