През 1951 г. бях ученик във Велинград. Имах няколко съученици, бедни батачанчета. Наближаваше 17 май и те заговориха за предстоящото събитие –
годишнината от Баташкото клане. Направи ми впечатление с какъв патос и преклонение говореха за българското въстание и за събитията в Батак. Поканиха ме да отида с тях и аз се съгласих.
С пристигането ме отведоха в църквата, където е извършено клането. Бях шокиран от камарата черепи със следи от ятаганите. По стените личаха следите от кръвта и огъня. През целия ден се провеждаха мероприятия в памет и преклонение пред загиналите за освобождението на България. Афишираше се и героизмът на батачаните, дали свидни жертви. Вечерта имаше своеобразна заря. От всяка къща се чуваха единични и автоматични изстрели.
Седемнадесети май е един своеобразен национален празник на Батак, с който батачани с право се гордеят. Гордеят се, защото оттук излиза искрата на признателност и преклонение към преживелите и загиналите борци за свободата на България.
През годините, макар и не така ярко, по разни поводи се отбелязва и почита паметта на борците. Тази година Патриотичният фронт постави официално пред Народното събрание въпроса за всенародна почит и преклонение пред паметта на загиналите борци срещу турския поробител.
Това предложение срамежливо бе подкрепено и от останалите партии, без ДПС. И така около 17 май бяха изнесени много материали и факти за турските кланета през петвековното ни робство – за жестокото потушаване на въстанията, Баташкото клане, кървавото хоро, геноцида и прогонването на българите от изконните им земи и какви ли не зверства. Това засега е една силна искра.
За съжаление, през последните 25 години разни псевдоучени и родоотстъпници преиначават историята с какви ли не небивалици.
Една вечер в предаване на телевизия СКАТ някакъв мазен политолог твърдеше, че историята му е добре позната и при нас не е имало роби, прекарвани с кораби като в Африка. Предлагам на този „учен” да намери и прочете книгата „Сълзите на Афродита” от Александър Костов. Тя е базирана на автентични документи от Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ и в нея се разказва как с кораби са откарвали българите като роби в Кипър и други страни от Близкия изток.
Ами еничарите какви са? На такива като него, пък и други тюркофили, препоръчвам да прочетат фундаменталните трудове по тези въпроси на проф. Петър Петров, за да разберат има ли турци в България.
Да се надяваме, че от искрата, която запали Патриотичният фронт, ще се разгори пламък, който ще ни води към преклонение пред борците за свобода и ще държи будна родовата ни памет. Ще свети, та да се вижда, че я има България!
