А беше време на надежди и мечти, беше време без омраза...
09 Юли 2015, Четвъртък
За да спрем геноцида над народа, шансът ни е единствено в обединението и спазването на законите от всички без изключения
Патриотичният фронт води единствен полезна за българските граждани политика. Програмата му е конкретна, прагматична и обединяваща целите за защита на общите ни интереси. В нея са посочени натрупаните през годините проблеми и начините за тяхното разрешаване.
Мина времето на лъжи, празнословие и голи обещания. Лъсна в цялата си грозота истината – нямаме държава, която да ни осигурява нормален бит, правосъдие, здравеопазване, сигурност. Срещу парите, които с мъка отделяме за издръжката на това, което наричаме държава, получихме продънена сцена, на която сме разигравани като марионетки под диктовката на притаените зад кулисите режисьори. Притичваме между опърпаните й декори, на които с избелели букви е написано „съд“, „Президентство“, „Министерски съвет“, „Народно събрание“ и т. н., т. е. всичко, което има в истинските държави.
В тях обаче има друго – усещане за елементарна справедливост и вяра, че ще получите уважение и съдействие, защото сте ги заслужили със своята отговорност пред законите и обществените норми. В техните и нашата конституции са описани правата и задълженията на гражданите – еднакви за всички. Без изключения. Но при нас те са еднакви на книга, а при тях – и на практика.
В абсурдната ни държава всичко е наопаки. Едни имат само и единствено права, други само и единствено задължения. „Правоимащите“ могат да безчинстват на воля. Зад тях е подкрепата на крадливи политици и правозащитници, които ни убеждават, че трябва да бъдем „толерантни“. Уви, скъпа е цената на българската „толерантност“. Тя налага да мълчим, когато ни грабят и убиват, да плащаме всевъзможни данъци и такси, да работим за 400 лв., да живеем и умираме в мизерия.
Няма как, все някой трябва да издържа „правоимащите“! Докато се научат на ред и законност, докато решат, че трябва да образоват децата си, за да заемат и те след време достойно позиция в обществото, докато се отрекат от „традицията“ на детски бракове и раждаемост, докато се научат да работят и осъзнаят задълженията си, т. е. да се интегрират.
Признавам, че и аз бих живяла „неинтегрирана“, ако никой не ми държи сметка за нищо и ми изплащат помощи. Защо да го правят, когато години наред им се внушава, че държавата им е длъжна и законите и обществените норми не важат за тях. И така поколения наред.
Моделът на интеграцията в нашата родина е дълбоко погрешен и това вече е очевидно.
Истинската интеграция се постига само чрез спазването на законите от всички. Само тогава между всички обществени прослойки и етнически групи ще има доверие и разбирателство. Нашите „правозащитници“ полагат неимоверни усилия да лишат част от народа ни от правото да живее в мир с останалите. Старанието им е е възнаградено – те забогатяха неимоверно на гърба на „защитаваните“ от тях. Забогатяха и голяма част от управляващите, от правораздаващите, политиците и „бизнесмените“ от техния „обръч“, заедно с жените, децата, любовниците и приближените им, оказали се по-умни и по-способни от останалите.
Защото при нас има негласен закон – способностите зависят от обществената позиция на роднини и приятели. Това е причината те да са уредени на топли места по министерства, дирекции, агенции и др., да се лекуват скъпо, но безплатно, да живеят в палати, да се пази спокойствието им. И всичко това с нашите трудно изработени пари. Защото те са „правоимащи, а ние сме „длъжници“.
Кой е виновен – ние. Забравихме, че преди 25 години на първите митинги отричахме привилегиите, настоявахме да има равен шанс за всеки, прозрачност при вземане на решенията и допитване до гражданите за всичко, което ги засяга. Беше време на надежди и мечти, беше време без омраза. Впоследствие, умело манипулирани, приехме безрезервно всяка майсторски скроена лъжа. Поддадохме се на плана, целящ да ни раздели. Забравихме, че сме един народ и имаме една земя, скъпа за всички нас – родната.
За успешното изпълнение на плана трябваше да има врагове и ни ги посочиха – приятели, колеги, близки. Насочихме омразата си към тях. За всяка трудност във все по-несигурното ни настояще обвинявахме тях. А ежедневието ни ставаше все по-тежко – безработица, престъпност, ужасяваща несигурност и безсъние от страха за утре. За всичко това виновни бяха „враговете“.
Неусетно загубихме способността си за трезва оценка, потопени в засилваща се враждебност и подозрителност. Не ни беше нужно много време да отречем всичко от миналото. Вместо да прочетем историята такава, каквато е – с грешките и престъпленията, възходите и паденията, ние я обличахме ту в черно, ту в бяло. А трябваше да направим оценка на доброто, което беше постигнато, за да го запазим и надградим, и на лошото, което трябва да премахнем. Ожесточените ни спорове постепенно изтриха от живота ни веселите краски, уважението, приятелството и доверието.
И докато объркани и обезверени се замервахме с обвинения от рода на „вашите крадат“ и отговори в стил „вашите крадат повече“, тези, които ни обещаваха благоденствие и ред, пъргаво разпределяха зелника на апетитни парчета. Изникнаха дворци и сараи, райски кътчета станаха частна собственост, заменени срещу пущинаци, изградиха се ВИП квартали и феодални имения. Те се погрижиха за себе си, а ние с нашата наивност и сляпо доверие им помагахме.
Вместо да гледаме делата им, слушахме обещанията им. Така за нас не остана нищо. За децата ни също. Те масово търсят препитание в чужбина – нечакани от никого и посрещани с все по-нарастваща подозрителност и враждебност. Заминават и родителите ми, оставили с мъка деца и дом в немощните ръце на баби и дядовци. Заминават и толкова нужните ни специалисти. И за слепите вече е ясно, че се превръщаме в територия, в която остават само тия, които няма къде и закога да бягат.
След всичко преживяно е време да се запитаме научихме ли си урока, заплатен със сълзи, отчаяние, унизителна мизерия и стотици самоубийства. Разбрахме ли най-после, че трябва да направим всичко възможно, за да спрем негласния геноцид над нас? Разбрахме ли, че това няма да стане с усилията само на единици, а шансът ни е единствено в обединението и спазването на законите от всички без изключения?! Разбрахме ли, че няма ли контрол и прозрачност, ще ни крадат безконтролно?! Разбрахме ли, че не е важно кои са крадците, защото няма приятни кражби, както няма и приятни крадци. Пред нас стои голямата задача с общи усилия да ги пратим там, където им е мястото – в затвора.
Как ще ги разпознаем? Казано е в свещената книга – по делата.
