Гледали ли сте филма „Другият наш възможен живот“? Хитовата любовна двойка на българското кино от 80-те години на миналия век Ваня Цветкова и Иван Иванов се срещат отново като емигрант и висшистка, принудена да работи като ватманка. И мъчително опитват да възродят старата си студентска любов. Та това е другият техен възможен живот. От който не се получава нищо.
Харесвам лентата, защото без да искат (а може би съвсем нарочно) авторите са нацелили същността на съвременния българин през последните 40-50 години. У нас комай почти всеки живее на две линии: в истината и в някаква друга. Лудост е, досущ като онези психарски сериали за паралелните реалности „Фриндж“, „Изгубени“ и другите. Кино!
Хайде да кажем, че по време на соца това е било донякъде оправдано.
Политическа полиция дебне навсякъде, всеки втори – доносник и сътрудник (на каквото и да било ниво), репресии.
Ха си посмял да изругаеш на висок глас или на главната улица – ха са те съсипали. Веднага. Теб, семейството и бъдещето на децата ти. Оттогава всъщност е безсмъртната мода на псувните вечер в кухнята, по потник и на шише ракия.
А в първите години след 10 ноември 1989 г. се заяждахме с нашите бащи и майки задето са си мълчали. Нормално – млади бяхме, още вярвахме в героизма на нашия малък, но много страхлив народ.
Смятате, че не съм прав? Огледайте се дали не правим същото като тях. Е, може би с различни питиета, вече на пазара има всичко, стига да извадите някой лев повече. Но домашнярката продължава да държи първенството (изобщо не казвам, че това е нещо лошо).
Само погледнете хората у нас, прекарващи много часове на ден в другия свой възможен живот – този в компютъра. В който са красиви, стройни, готини, остроумни, нахакани и не цепят басма никому.
Ако сте в социалната мрежа Фейсбук, познавате стотици подобни. Активисти, способни да ви вдигнат кръвното за броени секунди, вещи по всякакви въпроси, чието мнение плющи като знаме на истината, искреността и напредъка.
В пребиваването ни на Земята, обаче, има един много тънък момент – физическото ни присъствие. Когато трябва да се появим точно някъде, за да извършим нещо, за което сме говорили, писали и планирали. Моментът, в който всеки застава срещу останалите лице в лице. Ето точно този миг не се удава никак на виртуалните патриоти, протестъри, неконформисти и революционери.
Веднъж бях поканен на 19 събития едновременно в един ден. Хайде, търговските оставям настрани, срещу идиотско-натрапчивата реклама в социалните мрежи и изобщо в интернет скоро лек няма да бъде измислен.
И понеже държа да съм честен както на живо, така и в това, което пиша и вие четете, така и във виртуалната реалност, винаги преценявам къде бих отишъл наистина. И останалите отрязвам с „не“.
Сещате се, поемам справедливия гняв на организатора на протест против рязането на ноктите на домашните котки например. Или поне ледената му омраза. Но ако поне веднъж сте се замесвали в нещо подобно, се сещате и че на тъпия му протест отиват няколко души. Ако изобщо се весне и той. Но са потвърдили стотици.
„Думите са дела, от които произтичат много сериозни последствия“. Тази мисъл на Едгар Кейси не означава нищо днес в България. Тук думите са само празен звук, както пееше Мария Илиева, заедно със Стоян „Я-Я“ Роянов.
Гневът е масова фикция, споделена от стотици и хиляди българи, заявяващи, че така повече не искат и не могат да живеят, но споделена в… интернет. По принцип смятам, че гърците не са особено прави да се зъбят така на останалата Европа, но виждам, че след като се уговарят да протестират, наистина се събират и изпълват улици и площади. И всичко е като наистина.
Ние също сме показали, че това е напълно възможно. Спомнете си протестите „Кой“. И тези срещу нечовешките цени на тока, от които бившият и сегашен министър-председател Бойко Борисов силно се уплаши и даде оставка с обяснението, че така избягвал евентуално насилие.
Именно описаните по-горе създатели на контролирани протести и изкривители на всякаква реалност у нас сториха така, че справедливият гняв на хората се превърна в „пърформанси“, на които започнаха да се обличат причудливо или да носят странни предмети, руслото му се успокои и накрая от полуделите реки срещу Народното събрание остана групичка от има-няма стотина души.
Отегчени от липсата на каквато и да е реакция. Питащи как се случи така. Ето го отговорът – освен дебелоочието на управляващите (които все пак подадоха оставка) и последвалите машинации със служебни правителства и тъй нататък, народът масово знае, че протестите у нас протичат най-вече в интернет. И от петдесетима, категорично отбелязали „да“, на практика отиват четирима-петима.
Ако донякъде ви успокоява, тази практика (както и всички простотии) не сме измислили ние. Измислена е отдавна на Запад от нас и там е разработена, за да я привнесем и ние. „Евроценности“, знаете…
Но отбележете и че там, където е измислена, демонстрациите на недоволство в повечето случаи имат успех. А тук са просто другият наш възможен протест.
