Радослав Панайотов е прикован на легло от близо 15 години
30 Юли 2015, Четвъртък
Защо той не иска да живее повече и се моли да му разрешат евтаназия
Господа парламентаристи и управляващи,
моля не класирайте това писмо „към кошче“, както казваше някога „великият икономист“ и политически слагач на генсека, другарят Гриша Филипов. То, писмото, е писано много бавно (с моите сакати ръце ми отне повече от месец), много трудно и с много душевна мъка, но съдържа истините на един живот, отдаден на родината, но подчинен в сегашното ми състояние на лозунга: I have a dream to die (в превод „Мечтая да умра“).
Надявам се това обръщение да бъде прочетено от всички отговорни фактори в страната. При предното правителство се обърнах към всяко ведомство поотделно, в т.ч. и към президента, но всички ме отминаха с най-наглото безразличие и бюрократизъм.
Моля се всички, които осъществяват държавното управление у нас и обещават генерални реформи, с правото си на законодателна инициатива и законодателно творчество да се занимаят, освен с разбутването на Конституцията, и с много други, по-елементарни, но жестоко вплетени в живота на обикновените хора проблеми.
Като равноправен, но доста възрастен и тежко парализиран гражданин на тази държава разбирам, че нямам стойността за обгрижване на едно младо перспективно същество, но по моите разбирания имам правото да избирам как и докога да живея. Поради това категорично настоявам: разрешете евтаназията по лично желание!
Ако някой от вас дойде да ме види, ще разбере, че пак сме го докарали до принципа „има човек, има проблем, няма човек, няма проблем“.
Затова аз, Радослав Иванов Панайотов, 64-годишен, тежко парализиран инвалид, прикован на легло вече 14 години след несполучлива неврологична операция, категорично настоявам да ми бъде разрешена и извършена доброволна евтаназия, защото желая приятели и най-вече измъчените ми роднини да ме запомнят като сравнително изявен специалист – някогашен ръководител на Националната програма по промишлена роботика, секретар на Националната програма ГАПС, член на работните групи на Програмите „Електроника С“, „Дон“, „Нева“, „Монблан“, „Криобиология“ и други, донесли стотици милиони приходи и чиста печалбa за държавата, а не като психически, морално и физически деградирал идиот.
Нещо повече, след този тежък труд и постигнатите резултати, аз и моето четиричленно семейство, които не сме крали и не сме милионери, живеем в скромен наследствен апартамент с площ под 90 кв.м. И колкото да е жалко, това в голяма степен се дължи на моя отказ (продиктуван от гражданската ми съвест или глупост,да спазвам закона в онези диви костовистки времена) да послушам през май 1997 г. (на поляната пред ресторант „Салуун“, Хиподрума, Банкя, малко след един несполучлив опит за взривяване на височайш джип) съвета на един от тук посочените висши адресанти на това обръщение да осъществявам внос с фалшиви занижени фактури. За съжаление, това е една от косвените причини за моето парализиране завинаги.
Използвам случая, по-точно имам надежда, че по-голямата част от депутатите и министрите ще прочетат моето тъжно обръщение и ще намерят начин да удовлетворят желанието ми за доброволна евтаназия до края на 2015 г., когато не бих желал на навърша 65-ата си годишнина. В противен случай има голяма вероятност те да поемат моралната отговорност за мъчителното ми съществуване, а някой от близките ми, най-вече съпругата ми (тя едва се държи) да се срине тотално. Или може би за висшите управници ще е по-добре да обявя истинска ефективна гладна стачка (не като боклучивия позьор Едвин Сугарев) или да използвам друг по-ефикасен метод да се опитам сам да реша проблема.
Естествено, основната вина за състоянието ми се крие в самия мен и нещастните ми роднини, защото не предприех по-рано мерки за самоликвидация, а те, милите, се грижеха за мен до изнемога и както почертах по-горе, има реална опасност някой да се поболее. Тогава, ако се замислите, ще се съгласите, че няма друго решение, освен исканото от мен.
Не искам и не мога да живея, защото системата за социални грижи, социален мониторинг и социално подпомагане е дълбоко загнила, бюрократизирана, неефективна и корумпирана. Тя е обърната пирамида. Ние, болните, съществуваме, за да я има нея, а не обратното.
Към много и всякакви организации съм се обръщал, но никой не може да ми каже какво ще се случи с мен, ако остана сам. Тогава със сигурност ще се сбъдне моята мечта, но в условията на тежки мъки, унижения и в крайна сметка ще завърша земния си път, но като пълен идиот.
Не искам и не мога да живея, защото следствие на несполучливата операция непрекъснато съм измъчван от тежък мускулен тонус, болезнени крампи, жестоки псевдоепилептични припадъци, от чиито конвулсии няколкократно падам от леглото. И за облекчаване на тези мъки няма към кого да се обърна.
Не искам и не мога да живея, защото съм неизлечимо болен и като главата на професор Дойл да съществувам, се налага да решавам проблемите си с нерегламентиран личен внос на медикаменти, от което МЗ и НЗОК не се интересуват.
Не искам и не мога да живея, защото животът ми e крайно биологично унижение, което може да разберете в деня на дефекация, която си позволявам само един път в седмица, а понякога на две, съпътствано с тежка, но за съжаление не смъртоносна интоксикация.
Не искам и не мога да живея, защото нямам право на адекватно социално обслужване – рехабилитация, качествени помощни средства, съобразени с индивидуалните социални и здравословни потребности на инвалидите. Решаването на този проблем е невъзможно, тъй като ще бъде жесток удар върху мощната, многомилионна държавно обгрижвана корупция и контрабанда. Един долнопробен китайски антидекубитален комплект например(преоформен от фирма от ЕС, за да носи произхода ЕС) с доставна цена на едро около 10-15 долара се продава на нас и държавата за повече от 250 лв., да не говорим за слуховите апарати и много други. Пита се къде отива печалбата.
Не искам и не мога да живея, защото така ще помогна министър Калфин да намали броя на инвалидите и разходите по тях. Същото се отнася и до министър Москов, когото ще облекча още повече.
Може да се говори още много по въпроса, но считам за по-правилно проблемите да се видят, анализират и решават нормативно, и реално на място, но от компетентни и оторизирани хора на властта.
Към вицепремиер Кунева, по отношение на моето желание за евтаназия, персонално нямам особени претенции, освен както казва народът „С нея и без нея, все тази“, и си затварям очите пред харчовете и социалните щети на нейната мъглява коалиция. Разбира се, при добро желание госпожата може да погледне и се поучи как се решават социалните и здравни проблеми в т.н. водещи държави в и извън ЕС. А този опит би било добре да предаде за усвояване на специализираните си колеги.
Към вицепремиера Бъчварова аз, мечтаещият да умре, изпитвам едновременно съжаление и ненавист. Първото няма защо да го обяснявам – направиха го хиляди, различно заинтересовани хора. Второто е още по-страшно, защото се затвърди необратимо фактът, че лицето на МВР престъпността си има министерство, а дори, също напълно необратимо, и държава.
Тук ще посоча само един страшен пример – наркотрафика и разпространението на упойващи вещества. Този високо, системно и в голяма степен държавно организиран социален бич се стовари индиректно върху мен, семейството и бизнеса ми. Сега положението е такова, че като гледам към тъжното си бъдеще, отново повтарям, че не искам и не мога да живея.
Към вицепремиер Дончев също нямам претенции по същество и въпроса, касаещ това мое обръщение. Все пак мисля, че като модерен човек, добре познаващ моралните и социални норми във водещите в това отношение страни от и извън ЕС, ще ме подкрепи в приемането на законодателство, позволяващо доброволната евтаназия. Негов дълг е решаването на проблемите на инвалидите, като това намери отражение в привличането и усвояването на европейските фондове.
Не се обръщам към министъра на правосъдието, въпреки че той има решаващо отношение към моя проблем, по простата причина, че той сега има други дертове и считам, че не е способен да прояви човещина.
В това правителство би трябвало да мога да разчитам на още един министър за осъществяване на моята кауза – Лиляна Павлова. Нейното семейство беше много близко с моето. Лично аз, въпреки голямата разлика в годините, никога няма да забравя рибарските ни подвизи по язовирите в Старозагорско. Още пазим част от сервиза, който ни подари сем. Павлови за сватбата ни през септември 1972 г. Затова сега я моля да ми помогне да си отида щастлив от този свят.
Претенциите ми към президента, председателя на НС и премиера са най-сериозни, като се има предвид равнището на тяхното социално положение и отговорност. Те не трябва да допускат господството на бездушието, развихрянето на грозния популизъм, самовлюбеността и откъснатостта от реалните потребности и статус на обикновените хора, които са толкова големи, че ги праща направо на друга планета, а на мен дават основание още веднъж да повторя моето и на много други нещастници желание: I have a dream to die.
