Както обикновено, се бяхме събрали в „Гаро”. Вечерта беше напреднала и бяхме започнали занимания по интереси – някои се дърляха по двойки чий хевиметъл е най-здрав, други си говореха за книги и кино, а които бяха гаджета, откровено се награбваха. Още от вратата на дворчето стана ясно, че срещата с младежа, който Митко води със себе си, ще е интересна.
„Холандец е” – изпревари всички Митака – „но за името нещо ме бъзика, никой не се казва така, егати кучешкото име! Айде ся да те видя, за какво ги даде тез 300 лева за курс по английски!”
Човекът седна, призна си, че се казва Мартинс, но иска да му викаме Джин Тин, това му бил прякорът и всички така го знаели. Оттам се беше объркал нашият човек.
Та, Джин Тин идваше от Румъния, където, о, ужас, никой не говорил английски. Счупи ни от комплименти, че сме били много умни и сме говорили прекрасно (чак Шекспир не сме рецитирали, но се оправихме доста сносно).
Прекарал там два кошмарни дни, според неговите думи, та малко след моста на Русе го взел нашенски тираджия, от Бургас и го докарал дотук. Оказа се, че отива в Турция, оттам искал да забие в Далечна Азия, през целия континент и... така.
Странна птица беше този човек, с една малка раница и една малка китара в калъф. Честно, малка беше. Хипарлив по душа, взе да ни декламира свои стихове („Млад мъж отиде на война, а казах му „Недей!”), говорихме си за музика, не харесвал КИСС, но за „Лед Зепелин” умирал, ей такива неща.
Чувствал се замаян откъде се раждат толкова хубави жени като българките. Хем били отворени, хем излъчвали достойнство (!?!). Задето го упътихме как да продължи, откъде да мине, извади да ни дава 20 долара.
Остана смаян защо мучим така заплашително да си ги прибира, че да не изяде някоя тупалка. Заедно прекарахме до след полунощ, напихме се сериозно и дори го изпратихме до стаята му в „Чехословакия”.
На раздяла Джин Тин беше изпаднал във възторг колко хубави хора сме. И се спука да ни го повтаря, докато не го заплаших да си ляга, че утре има път да блъска.
Беше 1994 г., вечерта имахме мач срещу Швеция, за третото място на Световното. Оная гад мръсна Жоел Киню вече ни беше отрязал крилете, защото светът 25 години не беше гледал финал Италия-Бразилия. Беше горещо и не исках след работа веднага да се прибирам вкъщи и да сядам на маса, та тръгнах по „Богориди” към Морската.
На „Грамофона” сварих част от тайфата да пие бира и да подвиква нещо към Кроноса. Самият той – на метри от тях, си държеше колелото, а до него непознат горе-долу на нашата възраст също беше възседнал велосипед.
Кронос ме запозна с Джефри – англичанин, оставен от майка си и баща си на Босфора, те да продължат с кораб на пътешествие, а той да се прибере с колелото до Англия.
Един вид – тест за мъжество, пък и на него му било интересно. Обаче спукал гума и така спрял нашия, като го видял, че велосипедира из главната на Бургас с безумен поглед (той е по-късоглед и от мен).
Разбира се, че ще гледам мача, е, как къде, у нас! Откакто ударихме Германия, от страхливо суеверие гледам всички наши мачове вкъщи. Да, разбира се, мастиката е умряла в камерата на хладилника, а сестрите ми са спретнали таратор и сигурно вече го изстудяват.
Разбрахме се вечерта да дойдат у нас, да отразим победата, а после Джефри да преспи у тях, къде ще тръгва сега, по никое време. Голям майтап! Не сте виждали англичанин как пие мастика, чопли тиквени семки и псува на български език. Шведите ни отнесоха с 4:0, та нямахме никакви поводи за гордост. Нашият албионски гост обаче каза, че ни гледал, видял как играем и много, много ни харесвал, Стоичков бил много впечатляващ, че дори знаеше и Лечков, да му се чуди човек. Каза, че искрено скърби с нас, задето на полуфинала сме станали зян заради търговски интереси и много се кефи, че сме отстранили Германия (има си хас!).
Джефри ни скъса от комплименти колко сме гостоприемни, какви хубави хора сме и колко хубаво говорим неговия език. Даже с напредването на мастиката обяви на всеослушание, че изпитва силен срам. Защото всички ние знаем родния му език, а той дори не е чувал за нашия. До тази вечер, де, когато научи няколко от най-популярните фрази.
На другия ден обядвахме мусака у Кроноса и го изпратихме със заръката да не минава през Румъния, а направо през Югославия и изобщо, ако има възможност, да се придвижи през бившия соцлагер с влак, а след това да се прави на европеец и така нататък.
След около година получихме писмо: „Скъпи Даниел и Веселин! Надявам се, че сте добре и здрави! Аз миналата неделя бях на сватба на сестра ми. Пих много, но нищо толкова силно, колкото мастика. Очаквам ви на гости, когато решите. Още пазя ярък спомена за вашето гостоприемство и приятелство, вие сте едни от най-добрите хора, които съм виждал през живота си!”
През лятото на 1997 г. Янко и Валя (още гаджета) работеха администратори на хотела на шефа на Янко в Ахтопол. Четирима наши приятели пък се пробваха да бъдат съдържатели на капан там. Точно затова групата почти всяка събота и неделя отскачаше до Ахтопол, където завихряхме страховити купони.
Дойде краят на седмицата и се натоварихме кой където свари (далеч не всички имахме коли по онова време). Както си му е редът, още с пристигането дръпнахме с едно-две питиета и отидох да се видя с Янко и Валя.
Оставали им два часа до края на смяната и след това идвали с нас, задължително, не сме се виждали почти два месеца, все пак. Но дали сме имали нещо против да вземат със себе си и Джим. Много бил свестен, а те вече му надули главата да му описват какво представлява един автентичен наш купон. (Не искате да знаете тънки подробности, вярвайте ми!)
Никой не каза, че има нещо против и след известно време вече се гледахме очи в очи с въпросния Джим. Фамилията му съм забравил отдавна, но отлично помня, че работи като... турист.
Каква е таз работа бе, джанъм, опулихме се ние, ний тук сме стругар, пощенски служител, шофьор, заварчик, корабен агент, три броя студентки, данъчен инспектор, данъчна инспекторка, автомонтьор, моряк, ВиК майстор....
„Лелее!” - рече американецът – „Та вие упражнявате толкова уважавани професии! Вие произвеждате! А аз вече взех да се срамувам, че само обикалям, ям, пия, спя и разглеждам.“
В туристически справочник работеше, душичката, задачата му беше да обикаля по хотели и ресторанти в България и после да опише в своето издание – тук отседнете, тук не. Ето къде готвят вкусно и са любезни, а ето на онова място изобщо не припарвайте!
След четвъртото или петото питие човекът си сподели, че най-странното, но и хубаво нещо, което видял и научил тук, било, че докато – пием ядем. „Салата” му звучало познато, но „мезе” – изобщо.
Джим, естествено, се напи жестоко. Беше обул двойни циментови ботуши към края. Капан – дискотека – капан и след това – бутилки на плажа. Танци кой както може, веселба на 100 градуса и, познайте... всички говорят на неговия език. Каза, че сме били най-приятните и приятелски настроени хора, които е виждал за 29-годишния си живот.
Досега мислел, че испанците са такива, но не, не и не! Българите са, това е! И много интелигентни, супер начетени, знаят къде е Гранд Каньон в неговата страна, а той, тъпанар с тъпанар, изобщо не е и чувал за връх Мусала. След това Джим изгуби говор и картина. Аз – малко след него.
Ако търсите поука от тези три истински истории от моя живот, вероятно ще откриете. Но, май, не това е целта. Аз ви ги разказах, защото чак днес, след толкова много години, осъзнах, че имената на главните герои и в трите започват с „Дж”.
