Турската загадка в кризисната ситуация в региона

Неотдавна БТА разпространи поредния геополитически анализ на американския политолог, основател и директор на  частната разузнавателна и аналитична компания „Стартфор“ Джордж Фрийдман, който засяга кризисната ситуация, в която понастоящем се намира Турция. Тук предоставяме и на нашите читатели възможността да се запознаят с пълния текст на въпросната монография.

В моята серия от анализи „Нетна оценка за състоянието на света” посочих, че четири основни сегмента от европейския и азиатския континент са в криза - Европа, Русия, Близкия изток (от Леванта до Иран) и Китай. Всяка криза е различна. Всяка е в различен етап на развитие. Взети заедно кризите заплашват да дестабилизират Евразия, Източното полукълбо и могат потенциално да породят глобална криза. Не е необходимо те да се слеят в една единствена криза, за да станат опасни.

Четири едновременни кризи в гравитационния център на човешката геополитика са сами по себе си дестабилизиращи. Но ако те започнат да се сливат и да взаимодействат помежду си, рисковете биха били многобройни. Възпирането на всяка една от тях сама по себе си би било обезкуражаваща задача. А управлението на кризи, които са взаимно свързани, би подложило на изпитание пределите на кризисния мениджмънт.

Тези четири кризи вече си взаимодействат до известна степен. Тази в ЕС се пресича с паралелния въпрос за Украйна и отношенията на Европа с Русия. Кризата в Близкия изток се пресича с европейските притеснения за управлението на имиграционния поток, както и с балансирането на отношенията с европейската мюсюлманска общност. Руснаците поддържаха връзки със Сирия и изиграха значителна роля в последните преговори с Иран. В допълнение има потенциално пресичане на кризи в Чечения и Дагестан. Руснаците и китайците напредват в разговорите относно военното и икономическото сътрудничество. Нито едно от тези взаимодействия не заплашва да разруши регионалните граници. Нито едно не е особено сериозно. Нито едно не се е превърнало в нещо като невъобразима междурегионална криза.

Разположена в центъра на тези кризисни зони е една страна, която допреди няколко години поддържаше политика на „нулеви проблеми” със съседите. Днес обаче цялата периферия на Турция е в пламъци. На юг се водят сражения в Сирия и Ирак. На север се водят сражения в Украйна и ситуацията в Черно море става все по-напрегната. На запад Гърция е в дълбока криза (заедно с ЕС), а тя е и исторически противник на Турция. Средиземноморският регион се поуспокои, но ситуацията в Кипър не е напълно разрешена и напрежението с Израел може и да е утихнало, но не е изчезнало. Накъдето и да се обърне Турция, все има проблеми. А и което е по-важно - има три региона в Евразия, с които тя граничи: Европа, Близкият изток и бившият Съветски съюз.

В миналото изтъкнах две неща. Първото беше, че Турция е нововъзникваща регионална сила,  нещо, което в крайна сметка може да я превърне в местна голяма сила. Второто нещо беше, че това е регион, който дори и след заника и разпадането на Османската империя в първата четвърт на ХХ век беше държан стабилен от външни сили. Решението на САЩ да изиграе второстепенна роля след дестабилизирането на Близкия изток, започнало с инвазията в Ирак през 2003 г., остави вакуум, който Турция ще бъде накрая принудена да запълни. Но тя не е готова да запълни този вакуум. Това създава ситуация, в която продължава процесът на балансиране на властта, по-специално между Турция, Иран и Саудитска Арабия.

Непосредствена опасност

Най-пропитата с насилие и най-непосредствена криза за Анкара е тази в района, простиращ се от Средиземно море до Иран и от Турция до Йемен. Основният проблем за Турция е, че Сирия и Ирак се превърнаха в граничещи едно с друго бойни полета, в които се сражават разнородни сили, в това число сунитски, шиитски и кюрдски елементи. Тези битки се водят във водовъртеж, затворен между четири регионални сили - Иран, Саудитска Арабия, Израел и Турция. Този четириъгълник логично възниква в бъркотията и конфликтите между тях.

Всяка регионална сила има различни стратегически интереси. Най-важният интерес на Иран е оцеляването на ислямската република в сегашния й вид и гарантирането, че една агресивна сунитска система няма да се появи в Ирак, за да повтори ситуацията, пред която беше изправен Техеран по времето на Саддам Хюсеин. Стратегията на страната е да подкрепя антисунитските сили в региона – това варира от насърчаване на „Хизбула“ в Ливан до подкрепяне на алауитското малцинство на власт в Сирия, оглавявано - за момента от Башар Асад, и подпомагане на иракската армия, която е контролирана от шиити и шиитски милиции.

САЩ гледат на Иран като на държава, споделяща за момента американските интереси, тъй като и двете страни се противопоставят на „Ислямска държава“ и Техеран има важно значение, когато става дума за борба с ислямистката организация. Действителността на място направи този въпрос най-важен в отношенията между Иран и САЩ, които неотдавна сключиха споразумение за иранската ядрена програма.
Саудитска Арабия възприема Иран като основен враг. За Рияд обаче и „Ислямска държава“ е заплаха, но в същото време саудитците се страхуват, че един Ирак и една Сирия, доминирани от Иран, могат да бъдат екзистенциална заплаха за управляващата династия Ал Сауд.

Те гледат на събитията в Йемен от същата перспектива. В този контекст Рияд смята, че има общ интерес с Израел за възпиране на бойците “маши” на Иран, както и на „Ислямска държава“. Не е ясно кого точно подкрепят саудитците в Сирия и Ирак, но кралството няма друг избор, освен да играе една тактическа и опортюнистична игра.

Израелците са в сходна позиция като саудитците. Те се противопоставят на иранците, но тяхната основна грижа е да се уверят, че хашемитите в Йордания няма да изгубят контрол върху страната и да отворят вратата на „Ислямска държава“ към настъпване към река Йордан. Йордания изглежда стабилна за момента и Израел и саудитците гледат на това като на основна точка в тяхното сътрудничество. В същото време Израел чака да види какво ще се случи в Сирия. Асад не е приятел на израелците, но един слаб Асад е по-добре за тях, отколкото едно силно управление на Ислямска държава.

Настоящата ситуация в Сирия задоволява Израел, защото гражданската война ограничава непосредствените заплахи. Но самият конфликт е извън контрол и рискът е в това, че някой ще победи. Израел трябва да подкрепя Асад и това го поставя до известна степен на страната на Иран, въпреки че Израел действа заедно със сунитски играчи като Саудитска Арабия, за да възпре бойците “маши” на Иран в регионалните въоръжени конфликти. Парадоксите са много.

В този контекст турците отказаха да поемат ясен ангажимент както към традиционните си съюзници на Запад, така и към новите си потенциални политически съюзници. Донякъде това е така, защото нито един ангажимент - с изключение на иранския - не е ясен и необратим, и отчасти защото турците не трябва да поемат ангажимент, освен ако не го искат. Те са дълбоко против режима на Асад в Сирия и по пътя на логиката би трябвало да подкрепят Ислямска държава, която е също против сирийския режим.

Както казах и преди, има безкрайни слухове в региона, че турците покровителстват и подпомагат „Ислямска държава“. На тях от Босфора отвръщат в последните седмици с видими и сериозни удари срещу джихадистите, засилвайки значително контрола и дейностите си по границата и извършвайки широкомащабни въздушни нападения. Турците знаят, че бунтовниците, независимо от това какви са конфронтационните отношения между тях, могат да се превърнат от предимно арабска платформа в заплаха за страната им.
Има хора, които казват, че турците гледат на „Ислямска държава“ като на оправдание за турска намеса в Сирия. Слабото място на този аргумент е, че вече има предостатъчно оправдание, което Анкара отклонява, макар че подходът й към „Ислямска държава“ става по-агресивен.

Това показва и колко са сложни отношенията на Турция със САЩ, които официално са неин голям съюзник. През 2003 г. турците отказаха да позволят на американските сили да нахлуят в Ирак откъм Турция. Оттогава отношенията със САЩ бяха сложни и смутни. Турция постави въпроса за американска помощ за разгромяване на Башар Асад като условие за по-голямо сътрудничество в Сирия. Вашингтон, обезпокоен от установяването на управление на „Ислямска държава” в Сирия и хранещ малко доверие, че онова бунтовническо движение, което различно от „Ислямска държава”, може да се окаже дълготрайна алтернатива, отказа да приеме условието на Турция. И макар че турците сега позволяват използването до известна степен на военновъздушната база на НАТО в Инджирлик за операции срещу „Ислямска държава“, те все пак не са поели някакъв по-общ ангажимент. Нито пък сътрудничат трайно със сунитската Саудитска Арабия.

Турският проблем се състои в това, че няма действия, които да не са свързани с риск за страната. Анкара има на хартия голяма армия, но тази армия няма опит в битки, освен опита, натрупан в 30-годишния бунт в югоизточната част на страната. Турция също така видя резултата от намесата на американските конвенционални сили в региона и не иска да бъде изложена на същия риск. Съществуват и някои вътрешни съображения.

Турция е разделена между светски и ислямски фракции. Светските фракции подозират ислямските фракции, че тайно са застанали на страната на радикалния ислям, и са източник на много от слуховете в тази насока. Управляващата, доминирана от сунити, Партия на справедливостта и развитието беше сериозно отслабена на последните избори. Нейната способност да извърши единствената атака, която иска - атаката за свалянето на Башар Асад - би изглеждала като религиозна война в очите на привържениците на светската държава и няма да бъде подкрепена от партийния електорат.

Това ще доведе до пукнатини, които могат да свалят партията от власт. Нападение срещу сунити, колкото и радикални да са те, ще усложни отношенията с бунтовническите фракции в Северна Сирия, които турците вече спонсорират. Това крие също така риска като реакция на нападението да бъдат съживени антитурските настроения в една съседна на Турция арабска страна, която си спомня турското управление отпреди само един век.
Поради тази причина Анкара, която е все по-променлива - за което говори неотдавнашното съгласие да позволи на американски безпилотни самолети „Предътър” да летят от Инджирлик - е ограничена в действията си, да не казваме дори парализирана.

От стратегическа гледна точка, както изглежда, има повече рискове, отколкото ползи. Позицията на Турция прилича на тази на Израел - гледай, чакай и се надявай, че няма да се налага да правиш каквото и да е. От политическа гледна точка няма твърда основа за подкрепа както на директна намеса, така и за предоставяне на подкрепа за американските въздушни удари.

Най-лошият сценарий за Турция би бил създаването на независима кюрдска република в Сирия и Ирак. Подобно нещо би породило възторг у кюрдите в Югоизточна Турция и независимо от настоящите споразумения, може да дестабилизира всичко. Това е едно от нещата, което може да накара Турция да действа. Но историята е показала, че САЩ до известна степен могат да влияят на кюрдите в Ирак, а също и в Сирия.

И въпреки че това влияние може и да е преувеличено и че Вашингтон е зависим от кюрдските пешмерга, осигуряващи сухопътна подкрепа в битката му по въздух срещу „Ислямска държава“, то все пак е важен фактор. Ако ситуацията излезе от контрол, то Анкара ще очаква от САЩ да контролират ситуацията. И ако Вашингтон пожелае и съумее да стори това и поиска нещо в замяна, то цената би била турска подкрепа за американските операции в региона. Турците ще трябва да платят тази цена или да рискуват интервенция. Това е средството, чрез което може да се осигури ангажимент от страна на Анкара.


В категории: Международна политика , Горещи новини