Скоро се наложи да пиша рецензия за един филм в дивашкия стил в изкуството „социалистически реализъм“. Освен самата лента, прехвърлих доста материал от скорошни и минали десетилетия, та ме налегнаха мисли интересни и особени.
Ако е вярно, че всяка обществена група се самовъзпроизвежда през годините, значи тази на интелектуалците има пълно право да мърмори недоволно, че в момента не е на такъв пиедестал, на какъвто е била поставяна навремето, само преди 25 години например.
Читателите на над 35-40-годишна възраст са напълно наясно какво искам да кажа. За по-младите нека разясня: през 45-те години на светлото социалистическо минало (по което днес толкова хора все още въздишат и плачат) „творците“ са били на особена почит от партията (БКП, днес БСП) поради причина много прозаична и важна – предполага се, че мислещата част от българите е способна да постави на съмнения скудоумните лозунги и въжделения на комунизма, прекопиран от Съветския съюз, и ги сравни с тези на бурно развиващия се след Втората световна война Запад.
А това би било лошо. Много хора биха видели, че това, за което си мислят, че е оргазъм, било бронхиалма астма, както казваха навремето тарикатите. Всяко човешко око, стимулирано подходящо, по принцип е ненаситно. Ако в години на нямане ви предложат жилище и автомобил без ред, за да пишете похвални слова за Партията, бихте ли отказали?
ОК, а ако ви заявят в прав текст, че ви изключват от профсъюза, отнемат ви длъжността и това би означавало, че нямате право да практикувате професията си, оттам семейството ви ще затъне и… бихте ли противостояли още?
Механизмът на тотален страх и подчинение е работил еднакво добре във всички сфери на обществото, включително и сред тогавашните „прогресивни интелектуалци“.
Та, в този синонимен ред, представете си какво е за теб да има специално изградени „творчески домове“. На Съюза на писателите. На Съюза на българските журналисти. На Съюза на българските художници. На Съюза на артистите в България. На Съюза на…
На простичък език това се нарича политика на тоягата и моркова. И се използва до ден-днешен далеч не само у нас. И далеч не само с интелектуалците. Така се подчиняват доста по-мащабни социални групи от тази на българската „художествено-творческа интелигенция“ (любим термин от соца, чувал съм го десетки пъти от телевизора).
Но, нека се върнем у нас. Ако си израснал в сравнително добра среда, бил си канен да пееш в резиденции или на Нова година пред Политбюро, картините ти, без значение дали стават за нещо или не, са били откупувани още от работния статив от предприятия, на представленията ти са идвали стотици хора насила (цели трудови колективи, „запленени от таланта на артистите“, както се казваше навремето), ако графикът ти целогодишно е зает с концерти, планирани от ОД „Музика“, няма как да не изпаднеш в шок, излизайки на свободния пазар.
То не че след 1989 г. свободният пазар прилича по нещо на този със същото име в уредения свят, но все пак еднозначно става дума за талант, търсене и предлагане. Не планово. Пазарно.
Много си добър? Пречи ти мазната чалга, налагана агресивно от години насам? Не само като музика, а и като начин на живот? Отиваш и се доказваш другаде. А не плачеш по сутрешните телевизионни блокове как тази държава не става за нищо.
Не плюеш върху името и лицето си и не влизаш в „Биг брадър“ за пари, а преди това си го плюл злобно, обявявайки го за гадна пошлотия (каквато си е, всъщност). Та, горките вопли на купища „артисти“ у нас ме занимават доста отдавна. И тези мисли нерядко са минавали през мен, но очевидно е трябвало да видя филм, подобен на гореспоменатия. Смятайте това за тънка самореклама да прочетете материала и за него, така се прави, стига да е добре поднесено (дано в момента се усмихвате).
Артистите от днес, които изпитват силна ярост, че държавата (ах, стига с таз държава, мама му стара!) не им помага, не ги праща да почиват в специални станции на планина и море, не ги ангажира планово, та да си знаят печалбата, не им дава звания като „заслужил“ и „народен“, са пълни копия на тези, които навремето са играели доброволно положителни комунистически герои, героични партийни секретари и подобни изсмукани от пръсти персонажи.
Събратята им от музиката, които не се харчат (за чалга въобще не споменавам, гнусна ми е самата мисъл за нея), твърдят, че „старите“ ги подтискат и няма избиване от тях. А не усещат, че пеят в същия стил „тежка соц естрада“, в какъвто се изявяват и старите. С тази разлика, че те го могат и самите те са ги учили на него.
Ако се интересувате, наясно сте с новите артисти, художници, поети, писатели, които са истински надарени, могат и си вършат работата. И станаха известни далеч не само у нас, а по Европа и целия свят. Книгите им са издадени на няколко десетки езика.
Успяха да играят библейски роли в холивудски суперпродукции. Едни от най-търсените специалисти са в международни екипи, изработващи представления и филми за милиони. Свирят и пеят по всички музикални и оперни сцени на всички континенти.
Рядко ще ги видите гневно да бичуват „липсата на държавна политика в областта на културата“ по някой сутрешен блок. Защото нямат време и през този час сигурно се приготвят за работа или спят, защото са работили усилено през нощта. Не само извън границите на България. А и в самата нея.
Представете си как Стивън Спийлбърг отива в СНН и почва да реве, че министерството на културата не му отпуснало пари, за да заснеме „Списъкът на Шиндлер“. Или „Индиана Джоунс“. Помните ли оня легендарен епизод от „Улицата“? В който Кръстю Лафазанов обясняваше за културата и за бахура. Верен е. Без бахур няма култура. И обратното. Обаче талантливият си купува бахур с пари, спечелени с култура.
Много просташко ли стана накрая? Поне не ща нищо от държавата. Шефът ми плаща достатъчно. Е, за почивен дом на твореца можеше поне да помисли, ама от мен да мине…
