Турската загадка в кризисната ситуация в региона

Тубликуваме и останалата част от поредния геополитически анализ на американския политолог, основател и директор на  частната разузнавателна и аналитична компания „Стартфор“ Джордж Фрийдман, засягащ кризисната ситуация, в която понастоящем се намира Турция.

Продължение от миналия брой
Турците не са чак толкова оплетени в руската криза, колкото в Близкия изток, но те все пак са засегнати, и то по такъв начин, който крие рискове. В този случай имаме три измерения. Първото е Черно море и турската роля в него. Второто е Босфорът, а третото позволява на САЩ да действат от базата в Инджирлик в случай на засилена руска военна намеса в Украйна.

Кризата в Украйна неизбежно засяга и Черно море. Севастопол на полуостров Крим е руска база в Черно море. В този потенциален конфликт Черно море се превръща във важна сцена на операциите. Първо, при всяко движение на запад на руснаците, Черно море е техният десен фланг. Второ, Черно море е жизненоважен коридор за търговия с руснаците и руските военноморски сили ще трябва да се справят с всеки опит от страна на техните врагове да затворят този коридор.

Накрая американската/натовска стратегия спрямо украинската криза предвижда увеличаване на сътрудничеството с Румъния. Румъния има излаз на Черно море и САЩ посочиха, че имат намерение да работят с Букурещ, за да засилят румънските боеспособности в Черно море. Така че евентуални събития в Черно море могат бързо да ескалират при определени условия, което застрашава турските интереси и Анкара не може да игнорира този факт.

Черноморският въпрос е съчетан с въпроса за Босфора, тесният пролив, който заедно с Дарданелите свързва Черно море със Средиземно море. Босфорът е единственият пасаж от Черно море към Средиземно море. За руснаците това е критично важен търговски път и единственото място, през което руските кораби могат да преминат в Средиземно море. В случай на конфликт, САЩ и НАТО най-вероятно биха поискали да изпратят военноморски сили в Черно море, за да подкрепят операциите около периметъра му. Според Конвенцията от Монтрьо - споразумение, подписано през 1936 г., Босфорът е под турски контрол.

Обаче конвенцията също така въвежда определени ограничения върху трафика в Босфора. Достъпът е гарантиран за целия търговски трафик, но Анкара има правото да откаже транзит на страни, които са във война с Турция. Всички страни с излаз на Черно море са свободни да извършват военни действия в Черно море.
Нечерноморските страни обаче са подложени на ограничения. Само военни кораби под 15 000 тона могат да бъдат изпратени в Черно море и при това не може да има повече от девет военни кораба по едно и също време, като общият им тонаж трябва да е 30 000 тона. Освен това тези кораби могат да остават там само 21 дни или по-малко.

Това ограничава способността на САЩ да планират изпращането на сили в Черно море - авионосните бойни групи, ключови компоненти в американските военноморски сили не могат да преминат оттам. Турция е според международните закони гарант на конвенцията от Монтрьо, но с течение на времето тя изрази желание да бъде освободена от това задължение, така че да може да упражнява пълен суверенитет над Босфорския пролив. Но Турция също така е спокойна, като знае, че отказът да се разреши преминаването на военни кораби може да се обоснове с международното право, вместо да е само турска отговорност.

Но в случай на конфликт с Русия това няма да може да се игнорира повече. Турция е член на НАТО. Ако НАТО участва официално в подобен конфликт, Анкара ще трябва да избира дали да се придържа към Конвенцията от Монтрьо, или да отдаде приоритет на задълженията си към Алианса.
Същото може да се каже и за въздушните операции извън Инджирлик. Ще даде ли Турция приоритет на своите връзки с НАТО и със САЩ или ще използва конвенцията, за да контролира конфликта в Черно море? Дори преди какъвто и да е конфликт с Русия, тук може да възникне потенциално опасна дипломатическа криза.

И за да станат нещата още по-сложни, трябва да припомним, че Турция получава големи количества петрол и природен газ от Русия през Черно море. Но енергийните отношения се променят. Има икономически обстоятелства, при които продавачът е основно зависим от продажбата и обстоятелства, при които купувачът е зависим от продажбата. Това зависи от полето за маневри. Докато цените на петрола бяха над 100 долара за барел, Русия имаше финансовия вариант да спре доставките на енергия.

При настоящите цени на петрола, способността на Русия да направи подобно нещо намаля рязко. По време на украинската криза прибягването до прекратяване на енергийните доставки в Европа би било рационалният отговор на санкциите срещу Русия. Руснаците не го направиха, защото те не можеха да си го позволят. Вече я няма предишната обсебеност от непостоянството на енергийния поток от Русия, а и Турция, която е голям консуматор, намали своята уязвимост, най-малкото по време на дипломатическата фаза.

САЩ изграждат система от съюзи, включваща балтийските страни, Полша и Румъния, която цели да възпре какъвто и да е потенциален напредък на Русия на запад. Турция образно казано е логична съединителна скоба на юг на тази структура от съюзи. Турците вече са много по-замесени, отколкото се вижда - те извършват военни учения с румънците и американците в Черно море.

Но също както в Близкия изток, Анкара предпазливо избягва да поема какъвто и да е ангажимент към този съюз и не внася яснота относно своята черноморска стратегия. И докато Близкият изток е по-загадъчен, руската ситуация е потенциално по-опасна. Ето защо двойнствеността на турската позиция и в двата случая е идентична.
Турция също така от дълго време иска да стане пълноправен член на ЕС. Икономическите постижения на Анкара през последните 10 години сочат, че Турция е спечелила от това, че не е член на ЕС.

Въпреки това секуларистите по-специално продължават да настояват твърдо за еврочленство, защото чувстват, че присъединяването към ЕС ще гарантира светския характер на турското общество. Турската Партия на справедливостта и развитието е по-двойнствена в това отношение. Тя продължава да настоява за членство, но е доста доволна от факта, че Турция е извън ЕС. Тази партия не иска онези европейски структури, които искаха секуларистите, нито пък иска да споделя бремето на европейската икономическа криза.

Турция въпреки всичко е теглена в две посоки.
Първо, Анкара има неизбежни икономически връзки с Европа, която е обхваната от кризи и която е насочила по ирония на съдбата вниманието си върху отколешния неприятел на Турция - Гърция. Но по-важните кризи в Европа в момента са имиграционната криза и кризата, породена от тероризма на „Ислямска държава”. Много от мюсюлманите, живеещи в Германия например, са турци и отношението към турците в чужбина е значим политически въпрос в Турция. И докато Анкара искаше да е част от Европа, нито икономическата действителност, нито отношението към турците и другите мюсюлмани в Европа говорят в полза на това искане.

Турция все повече се отдръпва от Европа в опит да избегне риска да бъде въвлечена в европейските икономически проблеми. Въпреки това в Югоизточна Европа преговорите относно турски инвестиции и търговия са нещо обикновено. Казано по-ясно, в момент, в който Европа се разпокъсва, Турция – дълготрайна икономическа сила, която си дава сметка какви са краткосрочните проблеми – привлича Югоизточна Европа в своя икономически гравитационен център. По този начин Турция се превръща в друга разпокъсваща сила само защото представлява алтернативен икономически благодетел за бедните страни в югоизтока.

Влиянието на случващото се в Близкия изток върху Турция е непосредствен въпрос. Евентуална намеса на страната в кризата с Русия е по-далечен въпрос. А отношенията на Турция с Европа са още по-отдалечен въпрос. Отношенията на Турция със САЩ пък са въпрос, в който се пресичат останалите три въпроса.
И по всички тези въпроси, пораждащи безпокойство, Турция няма ясен отговор. Тя следва стратегия за избягване на замесването и за запазване на възможно най-много варианти за действие. Анкара разчита на многопластова стратегия, в която тя е официално съюзник на някои сили и е почти отворена за връзки с други сили, които са враждебно настроени към турските съюзници.

Тази доктрина с много оттенъци цели преждевременната намеса на Турция, като тук преждевременна означава намеса преди Турция да е достигнала до степента на стратегическа зрялост и способност, която ще й позволи да се самоопредели и да поеме съпътстващите я с това рискове.
В известен смисъл турската политика е сходна с американската. Американската политика във всички тези три района е такава, че да позволи регионалният баланс на сили да се запази, а Вашингтон да се намесва там където прецени, че трябва, и то с ограничени сили. Турците общо взето приличат в тази насока на САЩ, но са по-малко ангажирани в сравнение със Съединените щати.

Проблемът на турците обаче е, че тяхната география ги задължава да играят ролята на ос на три региона. За САЩ тази роля е въпрос на избор. Турците не могат да вземат последователни решения, а трябва да го направят. Ето защо стратегията на Турция е да бъде постоянно двусмислена, постоянно загадка. И тази стратегия ще действа, докато външните сили не направят така, че да бъде невъзможно тя да действа повече по този начин.


В категории: Международна политика , Горещи новини