Каква е истината за БАН

04 Септември 2015, Петък

Следя с голям интерес дискусията между господата Юхновски и Велев. Трябва да заявя, че стоя твърдо на позицията на акад. Велев по много причини,

които тук няма как да коментирам. Само ще отбележа, че съм все още жив свидетел на безобразията, ставали в БАН, които продължават и сега.
Не съм съгласен с акад. Велев само в това, че той струва ми се поставя в равни позиции БАН и БАНИ, което според мен е невъзможно, както е невъзможно и продължителното им мирно съвместно съществуване.

Вместо аргументи, изпращам ви една моя статия, писана през 2006 г. и публикувана тогава във в. „Проанти“, но в силно окастрен – вероятно от страх – вид.
„Тринадесетвековната история на България помни хиляди тежки престъпления от всякакъв вид и мащаб – едно от друго по-жестоки, по-кървави, по-страшни. Между тях има едно, което не е нито жестоко, нито кърваво, нито страшно. Но което кара всеки от нас да потъва в земята от срам, че е българин. Да пламти от гняв. И да жадува за разплата...

Всички знаем кой е Васил Левски – създателят на Вътрешната революционна организация за освобождение на България от турско робство, идеологът, стратегът, тактикът и организаторът на българската националноосвободителна революция. Левски е единственият съвършен българин – най-мъдрият и далновидният, най-честният и благородният, най-твърдият и безстрашният, най-скромният и всеотдайният, най-човечният и демократичният... Той е най-великият българин на всички времена – геният, идеалът, кумирът, символът на България, честта, съвестта, обичта, гордостта, славата на българската нация.

Годината е 1873, месецът – февруари. Левски е заловен, осъден от турския съд, обесен и заровен в гробището на престъпниците край София. Всред общия страх, сковал българите, намират се трима, които през нощта отравят мъртвеца, опяват го и го погребват в олтара на църквицата „Св. Петка Самарджийска”, случайно оказала се в центъра на днешна София. С подвига си те спасяват името на Апостола на българската свобода от опозоряване и защитават националната ни чест.

Годината е 1956, месецът – май. Учени от Археологическия институт с музей при Българската академия на науките правят разкопки в тази църква. И са навреме предупредени, че в олтара, отляво на престола е погребан Левски. Да внимават.
Неочаквано обаче „от горе” идват ясни и категорични указания – гробът, ако се окаже в църквата, да бъде незабавно и безшумно ликвидиран. Управляващите комунисти са съобразили, че гробът на Апостола на свободата ще привлича българите много по-силно от проектирания да се издигне на 50-60 м от него паметник на Ленин, а това ще повдига националния дух и престижа на църквата и ще пречи на плана за включване на България в СССР. На археолозите им става ясно, че от това какво ще открият, ще зависи кариерата им.

И те внимават. В нарушение на инструкцията за провеждане на разкопките те дават кирки в ръцете на двама вулгарни типа и ги оставят без контрол. Единият разбива и унищожава напълно лицевите кости на Левски. Другият прави на парчета главата на Бенковски – вождът на Априлското въстание, оказала се също погребана тук. Тук е погребано и обезглавеното тяло на владайския герой Гьоре Николов. Три плочи-кръстове на пода маркират трите необичайни погребения. Но че цялостният скелет е бил на Левски, няма съмнение – открит е отляво на престола и е с дължина 172 см – ръста на Апостола.

След което, пак в нарушение на инструкцията, разкопките са прекратени, поисканата комисия отказана, експертизите отменени, дневникът фалшифициран, а всички кости – събрани в чувал от цимент, изчезват завинаги, захвърлени Бог знае на кое софийско сметище. Така учени от БАН изпълниха единственото и последно желание на Левски пред смъртта – гробът му да е в България и всеки да го знае.

Всички тези събития щяха да потънат под пепелта на забравата, ако по ирония на съдбата със случая не бе се заел писателят Николай Хайтов. По запазените и издирени от него факти, документи и свидетелства, обнародвани в 6 книги, този велик родолюбец сътвори невероятната епопея на борбата срещу удушвачите на истината в БАН. Но не остави и сянка от съмнение в истината за препогребването на Левски. Призната впрочем от Академията с решение на ръководството й от 24 април 1986 г. за поставяне паметна плоча пред църквата, потвърдено с решение на президиума и научния й секретариат от 26 юни 1987 г.

Оттогава БАН мълчи. Истината е установена, науката е казала думата си, въпросът е приключен. Какво повече?!
Но въпросът не е приключен, защото става дума за истина. Но не каква да е, а истината за престъпление без прецедент не само в българската, но и в световната история. Което вече 50 години безчести незаслужено името на България, вместо името на извършителката му – БАН.
Защото като оскверни и унищожи в угода на управляващите комунисти този уникален пантеон на българската слава в центъра на София, Академията го превърна в най-страшния за една нация паметник – паметника на националния позор. Чрез който обаче разкри без да иска и собствената си аморална, псевдонаучна и антибългарска същност.

И вместо да се ужаси от чудовищната си гавра с националната чест на България и заклейми и даде под съд виновниците, БАН се погрижи единствено за... израстването им в кариерата. С което потвърди етичните си атрибути: морална тъпота, интелектуален цинизъм, пълна липса на самосъзнание за национален дълг и отговорност и арогантно незачитане на чувствата и достойнството на българското общество. Качества, които подпомагат БАН в „научното обслужване” на това общество.

И след 1956 г., та до днес произволите, беззаконията и партийната кадрова политика в тази научна институция я превърнаха в партийно-държавна мафия от авторитарен тип, а някои от поделенията й – в бази за грабежи и безчинства на алчни и корумпирани директори и антуража им от безделници, некадърници, шарлатани и бандити. Паразитиращи под егидата на БАН върху ограбената и разорена икономика на страната.

С мълчанието си и с отстраняването на паметната плоча от църквата, БАН тихомълком е заличила гроба на Апостола. И през годините се опитва да заличи следите и на неизмеримия си позор. За да продължи спокойно да консумира субсидиите, правата и привилегиите си на държавна институция под сянката на своята „национална автономия”.

Димитър Пърличев,
Варна

В категории: Горещи новини , Трибуна

Коментара по темата

патриот

06.09.2015 06:27:24

КАК МОЖЕ ДЪЛГИ ГОДИНИ НАЧЕЛО, А БАН ДА НЕ БЪДЕ БЪЛГАРСКИ УЧЕН А НЕБЪЛГАРИН И ТОЙ НАХАЛНО СЕ БОРЕШЕ ДА ОСТАНЕ ОЩЕ ВЪПРЕКИ ЧЕ ИМА ЗАКОН ЧЕ НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ АКАДЕМИК ПОВЕЧЕ ОТ 70 г,ТОЙ СТОЯ ДОКАТО ГО ИЗГОНИХА.ТОЙ НЯМАШЕ НИКАКВИЗАСЛУГИ В НАУКАТА А БЕШЕМНАЗНАЧЕН ОТ СССР.ОТ ТОВА ПЛЕМЕ МНОГО ОТ ТЯХ ЗАЕМАХА ОТГОВОРНИ ПОСТОВЕ В ЦЯЛА БЪОГАРИЯ.И СЪВЕТНИЦИТЕ НА БАЙ ТОШО БЯХА ТАКИВА./СЛЕД СВЛЯНЕТО МУ ГО ПЛЮХА, АЙ МНОГО.

патриот

06.09.2015 06:27:24

Каква е истината за БАН

Добавете коментар