Днес се навършват 18 години от кончината на големия български писател
Автор: Искрен Азманов
Веднъж споделих пред Жени Хайтова, че правя опит да обединя в един математически вариант формула за оценка на гениите на съвремието ни, и то тези от тях, с които лично имах възможности да контактувам.
Вече в пресата и при няколко научни форума отразих моето мнение за академик Георги Наджаков – създателят на нашата ядрена енергетика, за когото е перфектно валидна формулата Наджаков 3, т. е. Наджаков на трета степен. Моята недопусната в миналото до защита дисертация за генетика академик Дончо Костов аргументира прилагането на същата тази формула и за този наш колос – Костов 3, Костов на трета степен… Моите публикации за него доведоха до посмъртното му удостояване през 1988 г. с последната Димитровска награда.
Задачата на появилата се през 2012-2013 г. скандална книга на професор Димитър Овчаров и инженер Петър с прикачения „анекс“ на Бойко Киряков – „Науката срещу агресивното невежество. Погребан ли е Апостола на свободата в черквата „Св. Петка Самарджийска”, е да охули Николай Хайтов като основен изследовател и автор на поредица книги и отделни множество различни публикации и обществени изяви по повод факта, че на Васил Левски е отредено достойно погребение от негови съвременници и революционни съратници.
В интервю в бр. 7 на сп. „Читалище“ от 1987 г. със заглавие „Историята трябва да се пише честно“ академик Христо Христов – тогава директор на Института по история при БАН, между многото арогантно обобщава: „…А Хайтов се е заловил да спекулира с народната любов към героя за неговите последни мигове и за неговия гроб…”.
Историците и специално археолозите имаха наложена заповед (!) да отрекат, че в църквата „Св. Петка Самарджийска“ е погребан Левски (виж стр. 47). Причините бяха политически, а забраната идваше от Политбюро на ЦК на БКП, и то лично от Тодор Живков. На мястото на тази църква бе планирано още от Георги Димитров да се издигне паметник на Сталин и не е трябвало да „съществуват” доказателства, че тук са положени тленните останки на Апостола. Георги Димитров не е знаел, че това е Мавзолеят на Левски, но Тодор Живков вече го е знаел. В схватката за истината, Хайтов удържа победата! Той не се примири с това престъпление и предприе интелектуалната битка почти сам.
Книгата на Овчаров, Вълев и Бойко Киряков е едно ново доказателство за огромността на уникалния Николай Хайтов – като морал, достойнство и крупен престиж. Критикарите си правят свое харакири и удостоверяват над 1500 доказателства за угодническа подлост за оскверняване на историческата истина.
Почти на всяка от 307-те страници на тяхната книга името Хайтов се споменава между 3 и 7 пъти, като му се прикачат различни епитети с негативен и подигравателен модел на оценка: „безспорен дилетант”, „да докаже недоказуемото”, „Хайтовия нихилизъм към науката”, „създадената от Хайтов афера”, „заблудите, насаждани от белетриста Хайтов”, „заблуждението, в което е изпаднал Хайтов”, „заклеймен като дилетант”, „наглостта му и невежеството му”, „зловещите погледи на Хайтов”, „И пося Хайтов семето на раздора със спора за гроба на Левски”, „цялата некомпетентност на писателя Хайтов”, „синдромът Хайтов”, „Хайтовиадата…”, „Пиян патриотар”, „чалъмите на Хайтов” и т. н.
Ако направим една математическа скала, ще имаме 307 (страници) умножено по 5 арогантности към Хайтов, равно на 1535 цитирания. Но те са още много, много повече.
В тази книга се задават много въпроси все в посока охулването на този гений на достойнството...
Сътрудничеството ни с писателя Николай Хайтов бе значително и с много взаимност. Една от споделените ни теми бе за „мавзолея на Левски“ и актива на Локорския революционен комитет, който лично Апостола създава. Основна движеща негова сила е свещеникът на Локорско – поп Стоил попПетков, а негови помощници са икономът на тамошната църква Илия Лазаров – Джагаров и Христо Хамбарков.
Ковчежникът на Втората българска легия е изпратен именно от поп Стоил, който организира улов на риба в Дунав, който е продаван, а получените пари са използвани за финансиране на националноосвободителната ни борба.
В „Непубликуван дневник 1986-1992 г.” на академик Николай Хайтов писателят е документирал, че на 14 януари 1989 г. съм го завел в Локорско, за да се запознае със значимостта на тамошния революционен комитет.
Нито Овчаров, Вълев и Киряков, нито никой археолог или професионален историк не е ползвал и до днес Кондиката на „Св. Петка Самарджийска”, които записи в нея впрочем са водени до 1873 г., и да прочете там, че след вкопаването на тялото на Левски е преремонтиран престолът, който е зад олтарното пространство (55-та страница от Кондиката). Тази кондика е на съхранение в някогашния СГОДА, фонд 1096 к, опис 1, архивна единица 1.
Професорът Овчаров и неговите съавтори очевидно не познават моите публикации във в. „Труд” от 1990 г., завършващи с рецензия на академик Николай Тодоров, който е бил запознат с дейността на Локорския комитет много по-рано от мен. Той е бил затворник в една килия с адвоката Гаврил Богданов, от когото узнава за Локорската връзка на Левски Гаврил Богданов също се включи в изследователското посещение на Хайтов в Локорско.
Нека припомним, че до 1956 г. в нашата страна в ход бе сталинизацията и в политическото си поведение БКП боготвореше Сталин в надрелигиозни обеми... Град Варна например беше преименуван на Сталин, връх Мусала се преименува на Сталин, до София имаше язовир „Сталин“ (дн. язовир „Искър”), в Благоевград една централна улица се зовеше „Сталин“...
Пред ЦУМ и ЦК на БКП пък беше проектирано да се издигне паметник на вожда на световния пролетариат Йосиф Висарионович Сталин. А мавзолейната почит към Апостола Левски беше в противовес с тази инициатива. И с „разчистването на терена“ се зае... Българската академия на науките. А един от основните виновници за това по ирония на съдбата бе... историкът локорчанин професор Воин Божинов, който се поддаде да се „отработи“ академично тази научна подлост.
Така че аз не мога да обвинявам Сталин, а обвинявам подмазващите се нему Живковци и БАН – за политическата им арогантност и отсъствието на „политическо достойнство” и респект към академичния морал. Персоните от този модел не са учени, а са престъпници. Те са получавали заплати за лъжа, а сега получават пенсии за лъжите си. Би трябвало да се измисли закон, с който тези пари, получени за невярна наука, да се върнат на държавата. Всъщност може ли изобщо да говорим за наука в този случай!