Аз имах такава кукла! Подари ми я баба ти Ваня. За Нова година... Жената сигурно беше с поне десетилетие по-млада от мен. Обясняваше разпалено на поизточила се тийнейджърка, залепена за витрината. Девойчето, ококорило ей такива очи, не си и помисляше да се засмее. Още по-малко пък да си позволи иронични коментари. Това ми хареса.
По-нататък, в дъното, възрастна двойка си правеше селфи пред първия модел „Москвич“, ощастливил незнаен социалистически труженик от България. А на входа група хлапета зяпаха онемели домашен прожекционен апарат „Славянка“. Съветски. Сигурно тежеше 40 килограма.
Ние живяхме с тези неща. Израснахме с тях. Без смартфони. Нямахме лаптопи. Нито плазмени телевизори. Никакво 3D кино. „Битието определя съзнанието“, зубрехме по „Диалектически материализъм“.
Но нашето съзнание беше много над това битие. Защото го приемахме винаги с намигване.
Не се подсмихвайте, младежи! Не ни наричайте „задръстени“. Защото с това разполагахме. И това е история. Запечатана в Ретро Музея във Варна.
Отделете минути за тази страница. Добре дошли в нашето детство и юношество! А ние едно време…
