Родом съм от Горна Оряховица, но се случи огромна част от живота ми да премине в Русе и край река Дунав. Шест пъти съм се разминавал със смъртта,
но няма да забравя дунавския случай, както сам го наричам.
Бяхме в прогимназията. Учехме в старо елитно училище, което тогава се наричаше „Никола Вапцаров“, а преди това – „Отец Паисий“. Беше една сурова, че чак пращяща от студ зима в началото на 50-те години. Имахме някакъв свободен час и както обикновено група ученици отидохме до реката, която беше замръзнала. Брегът беше изгърбен от огромни ледени блокове и ние започнахме да се гоним по тях. Изведнъж пропаднах, оказах се във водата и започнах да потъвам.
Тогава видях до себе си Сашо циганчето, което ме хвана за ръката и ме изтегли на леда. То беше единственото същество от малцинствата в нашия клас и точно то ме спаси от удавяне.
Върнах се вкъщи мокър, без един шушон и видях голямата радост на родителите ми, че съм оживял. Казах им, че Сашко ме спаси. Забравил съм подробности, но като аптекар баща ми намери начин да се отблагодари на семейството му.
Минаха доста години. Срещнах го след 1989 г. Беше станал хамалски бригадир – все така скромен, работлив и отзивчив. Вече имаше големи деца и внуци, а по-късно научих, че е починал. Но той и досега си остава мой спасител.
Съществува жаргонна форма на думата „благодаря“ – тя е „благодарско“. И ако срещна някогашния си съученик на оня свят, бих му казал: „Сашко, благодарско!“ Дано повече хора от неговия етнос да притежават оня негов вътрешен глас, който не се продава – дори и на избори!
