Владимир Янчев, известен сред приятелите си като Володя, е кинорежисьор на едни от най-популярните български игрални филми, сред които „Любимец 13”, „Бъди щастлива,
Автор: Станко Михайлов писател и режисьор
Ани!”, „Невероятна история”, „Старинната монета”, „Първият куриер”, „Откраднатият влак”, „Топло” и др.
Развенчаването на култа към Сталин след смъртта му и отпечатването у нас на нашумялата в началото на 60-те години книга „Един ден на Иван Денисович” съвпадна с моето преместване от Бургас в София. Оттогава станах почти всекидневен гост в дома на Володя в столичния кв. „Изток”, което бързо и сърдечно ме сближи и с баща му – професор Янчев. Скоро той дори започна да споделя с мен неща, които собственият му син не знаеше, а и не се интересуваше от тях. Така узнах, че още през септемврийските събития у нас през 1925 г. професорът избягал със свой другар от Бургас в Русия, за да не бъде преследван за участието си във въстанието в бургаското градче Грудово (дн. Средец).
Съдбата на бащата
Стигнал успешно там, започнал да работи, да учи, създал семейство с една еврейка от украинския град Херсон, но… на петата година след раждането на Володя през 1930 г. го арестуват. След неизбежните и чудовищни мъчения по затворите, през които преминавал тогава всеки арестуван, особено пък ако е политически емигрант, го изпращат на каторга в необятния Сибир. Седем години той работи там в бездънните мини сред горите, без да знае заедно с останалите си другари, че Хитлер нападнал Русия, че двете държави отдавна воюват, докато накрая, през май 1945 г. идва и победата над фашизма.
От разказите му за всичките тези години на пълна изолация, мъчения, глад, леден сибирски студ и пр. ужас ме побиваше! Често студът бил толкова голям, че някои от лагерниците буквално замръзвали и се превръщали в ледени статуи. На два пъти замалко това да се случи и с професора, но той оцелявал благодарение на... шишенце с одеколон, който жена му изпращала в колет за дезинфекция. На всеки 50-60 километра преход проф. Янчев отпивал за загрявка по глътка-две от ароматизирания спирт и така се спасил.
Освободили го чак в края на войната през 1945 г. Така след 20 години разлъка се завръща в България със семейството си и започва работа като преподавател в партийната школа.
Докато баща му бил по сибирските лагери, в Москва, където Володя живеел с майка си, настъпил нечуван глад, който мъчел населението наред с отчайващия студ и кошмарното безводие – хората утолявали жаждата и другите си битови потребности от река Москва, а през зимата топели сняг в тенекии!.
Володя бил вече 10-12-годишно момче. Домът им бил разрушен от немските бомбардировки и с майка си и останалите съседи спели кой където намери заслон. Често той замръквал и осъмвал сам в незнайни крайни квартали, в които попадал, обикаляйки да търси някаква храна. Нерядко, щом намирал с другарчетата си убит или умрял от болести или от глад кон, го разфасовали с бръсначи, после наклаждали огън направо на улицата и сред дим и сажди се нахвърляли върху още недопеченото месо.
След войната Володя идва с баща си в София, където учи, а когато завършва средното си образование заминава за Москва, където следва кинорежисура. След успешното си дипломиране се завръща в България и започва работа в Студията за игрални филми – отначало като асистент, после като самостоятелен режисьор. И става известен още с първите си заснети киноленти.
Това продължи до края на 60-те години на миналия век, когато се въвежда т. нар. договорна система за трудова дейност на част от режисьорите и другите от творческите екипи в игралното кино. Снимаш ли филм – получаваш заплата и трупаш трудов стаж за пенсия. Не снимаш ли, защото не ти дават – не получаваш. И Володя беше от втората категория. Едва в късните си години – през 1967/1968 г., стана партиен член и почти веднага бе избран за секретар на партийната организация в Киноцентъра. Но продължи да стои без да прави филми, т.е. без работа и без пари. Издържаше го баща му, като нерядко взимаше и заеми от най-различни приятели, сред които композитора Петър Ступел, режисьора Дучо Мундров и др.
Но скоро Володя го сполетя още по-тежка участ. През 1968 г. беше заминал на някаква среща на филмовите дейци в Прага във функцията му на партиен секретар. А по това време там генерален секретар на ЦК на ЧКП беше Александър Дубчек, който бе започнал да провъзгласява „демократични реформи” в страната си след десетилетния комунистически режим на сурова диктатура, затвори, лагери и пр. Въодушевен от всичко това, щом се върна оттам, Володя започна наляво и надясно да говори с най-възторжени дитирамби за Дубчек и за реформите му. За настъпилата там истинска свобода и право на всеки творец да прави и говори което е по волята и сърцето му.
Орисията на сина
Но моят приятел не знаеше, че върли противници на Дубчек бяха премиерът на СССР Алексей Косигин, шефът на полската компартия Владислав Гомулка, лидерът на ГЕСП Валтер Улбрих, нашият Тодор Живков и др. Затова по момчешки възторжено започна да размахва байряка си като Хаджи Димитър. Де кого срещнеше говореше само за Дубчек. Ала това трая само няколко дена и… веднага го извикаха в районния комитет на партията в Красно село за обяснение, откъдето си тръгна с най-строго предупреждение мигом да си затвори устата и да не разнася повече „заразата” на свободомислещ демократ.
Колко дни се вслуша в заплахите – не съм броил. Но една заран рано-рано дойде при мен в дома на жена ми на „Янтра“ 15 до Орлов мост и каза, че го изключили от партията. Работата стигнала чак до ЦК на БКП, защото и Венелин Коцев като шеф на идеологическата пропаганда у нас също отворил уста, и визирайки него, заявил: „Някои кинодейци рекламират чешкия премиер. Прояви на напускане на класовите позиции имаше и във в. „Поглед”, и в телевизията – събитията там се представяха в невярна светлина”.
Дълги години след това Володя, освен че беше изключен от партията, свален от партийното му секретарство и пр., остана и без никакъв филм и без никакви средства, легнал изцяло върху плещите на родителите си, затъвайки в борчове, нищета, отчаяние, самота...
Един ден пак неочаквано се появи вкъщи и ми предложи да заснема по негова идея „Черната магия”. Тъй като от дълго време беше все без работа и често нямаше пари дори за кутия цигари, а сутрин изобщо не закусваше, затова моментално приех. Само за час написах сценария. А още на другата заран го внесох при главния редактор на редакция „Фокуси” към СТФ „Екран” Драган Марамски. Той още пред мен прочете сценария, одобри го, сложи парафа си най-отгоре на първия лист и по мое настояване вписа най-високата ставка хонорар от 300 тогавашни лева, което за бедстващото материално положение на Володя си беше направо паничка със злато...
А е имало случаи и когато той ми е подавал ръка в дните на безпаричие през първата година от идването ми в София, когато и аз като него понякога нямах дори стотинки за един трамваен билет. Веднъж трябваше през деня да получа някакъв хонорар от в. „Народна младеж” за един поместен мой очерк, но не го изплатиха и така привечер се озовах пред ВИТИЗ (днес Национална академия за театрално и филмово изкуство – НАТФИЗ) хем без пари, хем гладен, хем самотен и тъжен. С последните си стотинки позвъних по телефона на Володя и му казах къде се намирам и че няма да мога да отида при него, както се бяхме уговорили предния ден.
„Чакай ме там! Идвам веднага...“ – на секундата отвърна той и само след двадесетина минути пристигна при мен. Преди да ми каже каквото и да е, изрече: „Имам само 2 лева. Давам единия на теб, другия на мен“!
Сега, дори след толкова години, и след като Володя отдавна си отиде от този свят, още се просълзявам като си спомня как в какъв тежък миг моят приятел долетя и ми даде своето левче, за да утоля глада си с една мармаладена кифла от 6 стотинки и чаша топло мляко от 3 стотинки!
Днес, уви, рядко се срещат такива приятели...
Освен режисьор, Владимир Янчев е и сценарист на няколко от най-култовите български филми. По негов сценарий и режисура са създадени комедиите „Любимец 13“ (1958), „Откраднатият влак“ (1971), Последният ерген (1974) и „Топло“ (1978).
Именно в „Топло“ се разкрива в целия си блясък самобитният комедиен талант на Тодор Колев, макар преди това да взима участие и в една друга филмова продукция на Янчев - „Последният ерген“, както и в „Преброяване на дивите зайци“.
В „Старинната монета“ пък изгрява звездата на певицата Лиана Антонова. Володя по това време нито е чувал за нея, нито я познава, но тя му е препоръчана от колегата му Николай Попов и той решава да я покани на пробни снимки. Тогава тя пее в Германия и Виена и режисьорът командирова Попов до Виена, да я издири и доведе. За да се свърже с нея, му помага майка й, която работи като шивачка в Студията за игрални филми.
Когато вижда Лиана, Янчев без колебание й поверява главната роля в мюзикъла, заснет по сценарий на Братя Мормареви. Песните „Любовта е море” и „Една кутийка от кибрит“, композирани от Петър Ступел и изпълнени от нея в кинолентата, се превръщат в незабравими и до днес хитове.
