Величествен паметник на опълченци е скрит в двора на казанлъшката казарма, защото не можел да бъде опазен от вандали
Автор: Лилия Димитрова
Толкова много се изписа и изговори в медиите за участието на българския народ в Балканската и последвалите я войни, както и за различните войнишки паметни знаци, но за жалост никой не повдигна въпроса за съдбата на един уникален, единствен по архитектурното си оформление и с голяма историческа стойност мемориал, наричан доскоро от казанлъчани Паметник на 23-ти Шипченски полк.
Казвам до скоро, защото до преди около двайсетина години той си стоеше в двора на бившите казарми на почутия полк, превзел през 1912-1913 г. „непревземаемата“ Одринска крепост Айваз баба. Хората му се радваха, спомняха си за събитията от ония героични години, поставяха цветя в памет на загиналите, разказваха на децата си за битките и победите на българската войска и опълчение, в чиято чест той е издигнат. Днес обаче той е „скрит“ от погледите!
Накратко ще припомним някои съдбовни исторически моменти, за да обясним значението на този уникален паметник и защо той е построен.
След освобождението ни от турско робство западните държави Англия, Австро-Унгария и др. решават да разпокъсат току-що създадената обединена българска държава, която би пречила на политическите им интереси на Балканите.
Българският народ, недоволен от решенията на злокобния за страната ни Берлински конгрес, започва борба за национално обединение. На 29 февруари 1912 г. между България и Сърбия е подписан договор за приятелски съюз за съвместна война срещу Турция, към който по-късно се присъединяват Гърция и Черна гора. Войната е обявена на 12 октомври същата година.
Българската войска се насочва към Одрин и го обсажда. И именно тук главна роля в боевете за непревземаемата за времето си военна крепост Айваз баба изиграва сформираният в Казанлък 23-ти Шипченски полк.
В едноименната си книга, посветена на това военно подразделение и издадена през 1928 г., командирът на полка генерал о.з. Иван Пашинов отбелязва: „Шипченци с луд възторг посрещнаха вестта, че моментът за кървавата борба с друговерците е дошъл... Гръмогласно „ура“ процепи вечерната тишина...“.
Боевете край Одрин започват, настъплението върви бавно – превзема се тепе по тепе, които врагът се стреми тутакси да си възвърне, макар и неуспешно. Насреща непоклатимо се извисява легендарната крепост Айваз баба, строена от немски специалисти по най-новите изисквания на тогавашното военно изкуство и здраво оградена с бодлива тел. Многобройни прожектори, поставени върху нея, осветяват бойното поле. Артилерийската канонада от двете страни е неописуема, а по хълмовете няма никакви закрития срещу нея.
Обсадата на Одринската крепост продължава дълго. Лозята и малкото овощни дръвчета отдавна са изсечени за огрев през настъпилите вече зимни дни. Но идва съдбоносен ден.
В книгата си „23-ти Шипченски полк“ генерал Пашинов пише още: „Беше чудна мартенска нощ. Мека лунна светлина заливаше смълчалото се Одринско поле, което след няколко минути щеше да заехти от адски вой на лютата борба. Призовавайки този, който е всемогъщ и всеведущ, шепнейки името на родината, шипченци поеха друм към прославата на България.
Тихо и безшумно тръгнаха из гъстите колони напред. Тъмните силуети в тази хубава сребърна нощ бързо превалиха гребена на позицията и се насочиха към мрачния и грозен Айваз баба, чиито предни позиции трябваше да заемат преди зори. Колоните пълзяха, приближиха се и ето 300-400 крачки вече ги деляха от противника, който не подозираше, че страшният български нож е тъй близо... Беше четири часа и тридесет минути.
Изведнъж бесен, отчаян пушечен трясък посрещна храбреците от Първа дружина, които бяха почти до неприятелските окопи. Не с гръм отговориха те, а със страшното българско „Ура“ и „Напред, на нож“, хвърляйки се към телената мрежа... Няколко групи успяха да преминат мрежата – след тях и другите и скоро цялата дружина с викове се нахвърли като вихър върху обезумелия от страх противник, обърнат в панически бяг, оставил след себе си големи жертви... Шипченци бяха не сякаш хора... а титани“!
Рано сутринта с викове „Ура“ 2-ра рота, която носи българското знаме, го забива на Айваз баба под звуците на „Шуми Марица“, който химн свири военната музика. Одрин пада!
Всичко това се случва през 1913 г. Завръщайки се в Казанлък, оцелелите бойци от славния 23-ти Шипченски пехотен полк са наградени на специално тържество пред прочутия паметник, издигащ се в двора на казармата им.
Но що за мемориал е той? Казанлъчани го наричаха Паметника на 23-ти Шипчески полк, но всъщност той е построен в памет на загиналите опълченци от 9-а и 10-а дружина, взели участие в освободителната Руско-турска война (1877-78 г.). За построяването му са дадени около 6000 лева ( по курса от 1902 г.) и почти цялата работа по изграждането му е извършена от войниците на гореспоменатия полк. Открит е на 20 септември 1902 г. от тогавашния военен министър ген. Стефан Паприков и е осветен от Старозагорския митрополит Методий в присъствието на офицери, войници, опълченци, ученици и много граждани.
Паметникът е изграден от гранит. Планът и конструкцията му са изработени от инженер Манафов. Висок е 7,80 м. Върху мемориала са поставени 340 кръгли бомби, 4 стоманени топа, гранитни колони и бронзов венец. От едната му страна е изобразен Георгиевският кръст, а от другата – нашият български кръст за храброст.
От четирите му страни има монтирани мраморни плочи с надписи.
На тази, поставена от южната страна, пише: „ В памет на участието на 10-а опълченска дружина във войната за освобождението на България през 1877 и 1878 г.“. От северна страна е изписан Ботевият стих: „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира. Него жалеят земя и небо, звяр и природа и певци песни за него пеят“. На западната страна е написано: „От признателните офицери и войници от „23-ти пеши Шипченски полк“, а на изток е надписът: „В царуването на негово царско Височество Фердинанд І, княз български, 1902 г.“.
И този колосален паметник – единствен в света по своята архитектура, сега е скрит в двора на действащото военно поделение в града, което, естествено, строго се охранява и никой не може дори да зърне прочутия мемориал. Мястото, на което той бе издигнат, беше продадено за построяване на жилищни сгради. Съборена бе и прекрасната постройка, където е бил щабът на прославения 23-ти Шипченски полк.
Причината знаковият монумент да бъде захвърлен в „седма глуха линия“, както казват железничарите, е, че не можело да бъде опазен. Намирали се люде, които редовно крадели гюлетата, които го декорирали.
Но що за оправдание е това?! Ако Министерството на отбраната не може през ХХІ век да опази една светиня от набезите на долнопробни крадци, то се питам кой ще опази нас, българския народ, от същите тези вандали или пък от евентуални терористи?!
През есента на миналата година в Казанлък бе официално открит изцяло обновеният и реновиран емблематичен парк „Розариум“. Нима величественият паметен знак не можеше да се постави там на главната му алея?! Кой ще смее да припари до него и да го осквернява на това публично място и особено ако се освети подобаващо или се наблюдава – защо не – с охранителна камера?!
Попитайте някой от жителите на Казанлък – било тийнейджър или пък неговите родители, знае ли кой е 23-ти пехотен Шипченски полк, и ще получите отговор, че в града има една улица с такова име. И толкова. Нищо повече няма да чуете за тази героична воинска част от Българската армия.
Б. Кузин е казал: „Трябва да изучаваме грижливо историята на своето отечество. Колкото повече го познаваме, толкова повече ще го обичаме, а любовта дава всичко“!
Е, в сърцето на Долината на розите никой нехае за това. И тъй като в Казанлък очевидно не може да се намери място на един изключителен паметник, пред който хората да си спомнят героите, пролели кръвта си, за да ни има все още на картата на света, да вземем да предадем този мемориал на съседите си в Турция. И там, в Одрин, те да го въздигнат на хълма Айваз баба, който са превърнали в уникален музей, въпреки че тъкмо на това място са изгубили войната!
Подобно пренебрежително и родоотстъпно отношение държавниците ни и отговорните институции проявяват и към оставения в немилост Казанлъшки девически манастир „Въведение Богородично”, за който малцина знаят, че е имал съдбата на Батак... Но това е една друга болезнена и кървяща тема, която обаче също бие камбаната за погубваното от управленското безхаберие родолюбие.
