По време на Балканската война (1912-1913 г.) в периода 26 - 28 януари османските войски контраатакуват при Булаир, но са отблъснати от 7-ма Рилска дивизия. Турска контраатака при Чаталджа е провалена от 1-ва и 3-та Българска армия и е подновена без успех в средата на февруари.
Автор: доц. д-р Петър Ненков
Чаталджанската операция на Българската армия е едно от най-тежките сражения по време на Балканската война (1912-1913 г.), в което участват съединените Първа и Трета армия. Операцията се подразделя на 4 самостоятелни сражения.
Български артелиристи пред Бултаир
Първото от тях се провежда при Чаталджа на 3-4/17-18 ноември 1912 г. Българските войски от съединените две армии под командването на генерал-лейтенант Радко Димитриев правят опит да преодолеят защитната линия на османската Чаталджанска армия на подстъпите към столицата Цариград, но след понесени тежки жертви са принудени да се откажат от намерението си.
След разгрома на основните османски сили в Източна Тракия в Люлебургазко-Бунархисарската операция на 20 октомври/2 ноември 1912 г. българското Главно командване не успява да проведе бързо преследване на дезорганизирания противник.
Това дава възможност на турските части да се оттеглят към укрепената Чаталджанска позиция, която е разположена в най-тясната част на провлака, свързващ Цариград с Източна Тракия, простираща се на дължина около 28 км между езерата Деркос и Бююкчекмедже.
Турските сили, които отбраняват тази линия, са реорганизирани в Чаталджанска армия, включваща Първи, Втори и Трети низамски корпус и Първи, Втори и Трети редифски корпус. Общата им численост е около 190 000 души с 350 оръдия.
Българските Първа армия с командващ генерал-лейтенант Васил Кутинчев и Трета армия с командващ генерал-лейтенант Радко Димитриев също се реорганизират след Люлебургазко-Бунархисарската операция.
При Чаталджа Първа армия включва Първа пехотна дивизия с командир генерал-майор Стефан Тошев, Шеста пехотна дивизия с командир генерал-майор Православ Тенев и Десета пехотна дивизия с командир генерал-майор Стою Брадистилов.
Трета армия включва Трета пехотна дивизия с командир генерал-майор Иван Сарафов, Четвърта пехотна дивизия с командир генерал-майор Климент Бояджиев, Пета пехотна дивизия с командир генерал-майор Павел Христов и Девета пехотна дивизия с командир генерал-майор Радой Сираков. Общата численост на българските войски е около 118 000 души с 350 оръдия.
Сравнително тесният фронт принуждава и двете страни да оставят значителна част от силите си в резерв на втора линия. Османското командване разполага на предна линия, от юг на север, Първи, Втори и Трети низамски корпус, като трите редифски корпуса остават в резерв на около 8 км зад фронтовата линия. От българска страна на втора линия са оставени Четвърта и Пета дивизия, които понасят най-големи жертви в Люлебургазко-Бунархисарската и Лозенградската настъпателни операции.
От север на юг българското командване разполага Трета, Девета, Шеста и Първа дивизия.
Десета сборна дивизия е разположена на брега на Мраморно море, срещу град Бююкчекмедже. Първите български части достигат Чаталджанската позиция на 30 октомври/12 ноември и веднага започват подготовка за нападение.
Планът на българското командване предвижда нанасяне на главния удар по левия фланг на турците и спомагателен удар в централния участък на фронта, като целта е разкъсване на отбранителната линия и притискане на противника към Мраморно море.
Настъплението по целия фронт започва рано сутринта на 4/17 ноември 1912 г. Първоначално утринната мъгла подпомага придвижването на Първа и Шеста дивизия до реките Карасу и Катърчису, но когато тя се вдига, те са подложени на тежък обстрел. Първа дивизия е принудена да спре настъплението си, а Шеста дивизия с големи трудности успява да завземе укреплението Отлуктабия.
Късно вечерта на левия български фланг 29-и Ямболски полк от Трета Балканска дивизия успява да превземе укреплението Илери табия. Българското командване така и не разбира за този успех и на следващата сутрин укреплението е подложено на обстрел както от османската, така и от българската артилерия. Около обед на 18 ноември 29-и полк се оттегля с тежки загуби от Илери табия.
На 5/18 ноември през целия ден османските сили контраатакуват по целия фронт. Българските части претърпяват тежки загуби и командването нарежда отстъпление до изходните позиции. Поражението при Чаталджа елиминира възможността за сключване на бърз и изгоден за България мир. Нашата армия губи инициативата в бойните действия.
Претърпените загуби (1480 убити, 1400 безследно изчезнали и 13 000 ранени) и започналата по същото време епидемия от холера, отнела живота на други 1600 души, отслабват допълнително и деморализират българските части, които вече са понесли значителни жертви от началото на войната. Две седмици след сражението е сключено примирие, което трае два месеца.
Второто сражение при Чаталджа е от 23 януари до 2 февруари 1913 г. Въпреки сключеното примирие и започналите мирни преговори в Лондон, в началото на декември българското Главно командване нарежда на Първа и Трета армия да създадат две укрепени позиции (предна и тилова) срещу османските линии на река Карасу.
На 23 януари, една седмица след прекъсването на Лондонските мирни преговори, османската Чаталджанска армия преминава в настъпление и нанася силен удар по съединените Първа и Трета българска армия. Задачата й е да привлече срещу себе си колкото се може повече от нашите сили, за да улесни офанзивата на Галиполската армия при Булаир. Крайната цел е възстановяване на османския контрол над Източна Тракия.
Според плана на българското Главно командване войските на предната отбранителна позиция (10-а пехотна дивизия, 1-ва и 2-ра бригада от 4-та пехотна дивизия и 2-ра бригада от 9-а пехотна дивизия) – общо 56 000 войници и 162 оръдия с командир генерал-майор Климент Бояджиев трябва с привидно отстъпление да увлекат противника към главните сили на Първа и Трета армия, обединени под командването на генерал-лейтенант Васил Кутинчев.
Във втората фаза на операцията, „ако обстановката го позволи“, Кутинчев трябва да нанесе удар с десния си фланг, да откъсне Чаталджанската армия от собствените ѝ укрепления, с което да си проправи път към Цариград. Турците настъпват първо срещу левия, северен фланг на българската отбрана (4-та дивизия) и подлъгват генерал Бояджиев да съсредоточи резервите си в този участък. Благодарение на това, на 24 януари те успяват да пробият десния фланг на 10-а дивизия при залива Бююкчекмедже, на южния край на Чаталджанската позиция.
Въпреки подкрепленията, които получава, на 27 януари дивизията е принудена да отстъпи от село Арнауткьой. С това тя оголва фланга на съседната 4-та дивизия и я принуждава също да отстъпи на 28 януари на втората отбранителна линия. На 31 януари османците подновяват настъплението си, но опитът им през следващите няколко дни да развият успеха си в дълбочина на българската отбрана пропада.
Планираното от българите контранастъпление не се осъществява поради преценката на генерал-лейтенант Кутинчев, че главните сили на Чаталджанската армия не са се увлекли в преследване и са надеждно защитени от тежката артилерия на своите укрепления.
Ново застудяване и снежни бури причиняват измръзвания и болести, които вадят от строя стотици войници и офицери. В резултат на тези боеве турците изтласкват българите 10-15 км по-далеч от Цариград, но операцията им за деблокиране на Одрин се проваля заради победата на българите при Булаир и Шаркьой.
Третото сражение при Чаталджа от 3-6 март 1913 г. започват турските войски, които се опитват да изтласкат от техните позиции българските 1-ва и 3-та армии и да предотвратят съсредоточаване на войски за щурма на обсадената Одринска крепост. Турските командири не се решават да изкарат цялата си армия от укрепленията, а частите, които настъпват, са отбити от авангардните български дивизии.
На първия ден от сражението – 3 март, се водят главно престрелки с разузнавателна цел. На 5 март османските войски настъпват на няколко участъка от фронта. На северния фланг българската 9-а пехотна дивизия отблъсква турците без големи жертви.
По-тежки са боевете, които се разгарят покрай брега на Мраморно море в направление към Силиврия, където турците атакуват с големи сили. В тези боеве 1-ва пехотна дивизия губи над 500 убити и ранени, но спира офанзивата на противника на височината Араб тепе.
Турските загуби също са значителни. В резултат на сражението българите запазват контрола си върху Източна Тракия и осигуряват тила на Втора армия при щурма на Одринската крепост.
Четвъртото сражение при Чаталджа от 11 до 18 март 1913 г. е последното голямо сражение на българо-турския фронт през Балканската война. На 11 март 1913 г., едновременно с щурма на Одринската крепост, войските на съединените Първа и Трета български армии предприемат атака, за да си възвърнат отстъпените през януари предни позиции.
Атаката се провежда с авангардните 1-ва и 9-а пехотна дивизия под общото командване на генерал-майор Стефан Тошев. До 13 март турците са отхвърлени зад река Карасу, източно от градчето Чаталджа. След кратко затишие, на 15-16 март 1-ва бригада от 1-ва дивизия атакува плацдарма на залива Бююкчекмедже на Мраморно море.
След завземането му през януари турците изграждат фортовете Фанасакрис и Арнауткьой и подсилват силите си с 10-и корпус, прехвърлен тук след неуспешния десант при Шаркьой. С енергична нощна атака българският 37-ми полк успява да овладее част от турските позиции при Арнауткьой, но напредването на съседните части е спряно при Фанасакрис. Полкът е подложен на интензивен обстрел от турския боен флот и артилерия и губи една четвърт от състава си.
Турците провеждат контранастъпление в района на Кумбургас на 17-18 март, но са отбити с тежки загуби.
Така, с относителен паритет завършва сражението на Чаталджанската укрепена линия.
