Бубарството и копринарството някога са заемали важно място в поминъка на българите
Автор: Иво Пешков директор на Музеен комплекс-Берковица
Според повечето изследователи, пренасянето на копринената буба в българските земи е станало през Втората българска държава. В много писмени извори, особено след XVII в., се говори за черничеви дървета и отглеждане на копринени буби, за търговия с коприна, за качествата на българската коприна и др. От тях става ясно, че бубарството и копринарството заемат важно място сред поминъка на българския народ.
До към края на XVIII в. бубарството се развива главно в Одринско, Хасковско, Преспанско и Битолско, а след това и в някои области на Северна България. Така през XIX в. се очертават няколко големи бубарски района. Първият е по средното и долното течение на реките Марица, Струма и Вардар, а вторият обхваща предпланинската област на север от Централна Стара планина и продължава в Северозападна България.
За разцвета на бубарството и копринарството се смята периодът между 30-те и 70-те години на XIX в. Тогава в Берковица и околните села са се добивали около 100 000 оки пашкули. Годишният добив възлизал на повече от 6000 оки коприна.
В книгата си „Градиво за миналото на Берковица” Велислав Кацаров посочва: „През 1867 г. занаятчии са участвали в Мостреното изложение в Париж – Франция. Берковските пашкули били отличени от комисията при Изложението“.
Размерът на данъка върху произведената коприна, който свиларите производители плащали през 1875 г., бил 9,741 гроша.
С писмо от 7 януари 1869 г. берковският околийски управител съобщава във Видин, че Берковица е изпратила за изложба в Англия следните занаятчийски произведения: вълнен килим, оцветен китен килим, мешинова и сахтянова кожа, вълнени чорапи, аба, шаяк, жълта и бяла коприна.”
В региона се отглеждали копринени буби от бяла (багдадско-одринска) и местна жълта порода. Традиционно това се извършвало в домашна обстановка. За да се сдобие с хубави и качествени пашкули, всеки стопанин се стараел да си осигури добро и качествено бубено семе.
Люпенето му ставало напролет, когато черничевите дървета (наричани дуди) започвали да се разлистват – обичайно това ставало през втората половина на април. За излюпването на бубеното семе използвали топлината на човешкото тяло или го поставяли в затоплена стая.
При първия начин жените обвивали определеното за излюпване семе в чиста кърпа и го поставяли в пазвите си; изваждали го от време на време, разбърквали го и пак го поставяли. Така след около три дни бубите се излюпвали. При този метод обаче се получавали некачествени буби – малки и хилави, и затова в началото на XIX в. започнали да практикуват втория метод – поставяне на семето в затоплена стая. Първоначално стопаните го слагали в съд над огнището или в кърпа до огнището, като често го разбърквали с ръка.
През втората половина на XIX в. започнали да практикуват постепенно затопляне на помещението за излюпване на семето.
За вдигане на бубите се използвали млади черничеви листа, които се нареждали върху пръчици от различни растения. Бубите се излюпвали и вдигали в различно време. За да могат да се развиват правилно и равномерно, стопаните се стараели да съберат на едно място онези, които се вдигнали сравнително по едно и също време.
Бубите преминават през четири фази на растеж, наречени сънища. Те разделят живота им на пет възрасти, които имат различна продължителност в зависимост от растежа и външните условия (температура, хранене и др.). Първите три обикновено продължавали от 5 до 7 дни, четвъртата – около 8, а последната, пета възраст – до 10 дни.
Докато са в млада възраст, бубите се хранят 2-3 пъти дневно. След последния сън, или по време на петата възраст, развитието им става по-интензивно. Тогава храненето става денонощно.
След завършване на растежа бубите престават да се хранят (десетина дни след четвъртия сън) и се приготвят за завиване в пашкули. Това им състояние се разпознава по характерното избистряне (прозиране) на обвивката.
За добиване на хубави и едри пашкули производителите използвали изсушена градинска метла. Така бубите виели пашкулите, които ставали изпредени (оформени) след 5-6 дни, но ги обирали чак на деветия или десетия ден, когато станели твърди.
Едновременно с прибирането на пашкулите се извършвало и тяхното почистване и сортиране по големина, цвят, форма и плътност на обвивката. Обикновено за домашни нужди жените оставяли некачествените пашкули, а качествените отделяли за семе и продан.
Определените за семе пашкули са се нанизвали внимателно (да не се повреди какавидата) на конец и се окачвали на високо. След 18-20 дни от тях излизали пеперудите – мъжки и женски, и се съешавали. След това са отделяли мъжките, които са по-малки, а женските пеперуди оставяли да снесат яйцата си. По-големи количества бубено семе са добивали като осеменените пеперуди поставяли върху провиснали платна (семе на платно).
Преди да се зазими бубеното семе се промивало неколкократно с вода, за да се отделят оплодените от неоплодените яйца. Оплодените яйца са по-тежки от водата и те падали на дъното, а останалите оставали на повърхността. Така отбраното семе се изсушавало и прибирало в студено помещение.
Добиването на бубено семе в домашна обстановка се извършвало до около 1870 г. – до появата на болестта пебрина. От началото на XX в. бубеното семе се произвеждало по т. нар. Пастьоров целулярен метод, при който женските пеперуди се поставяли в книжни кесийки (целюли).
Домашната преработка на пашкули – точенето на коприна (сурова) – се извършвала ръчно. В голям съд с гореща вода се изсипвали определените за преработка пашкули. След като омекнели, с помощта на тънка пръчица (вретено или метличка) внимателно се разбърквали, за да се захванат нишките (свилата). Изтегляли ги и ги навивали върху гладка повърхност на пода, софра и др. За да не залепват нишките една за друга, ги засипвали от време на време с пясък или жито. Така източените нишки се навивали на мотовилка или чекрък.
По-големи количества коприна се добивали с помощта на долап. Той представлявал голямо, подобно на чекрък дървено съоръжение, чието колело за намотаване на копринените нишки (около 1,5 м в диаметър) се задвижвало с крак.
Освен сурова коприна, някои домакинства са добивали и т. нар. варена коприна (налима). Тя се е получавала чрез преваряване на коприната в пепелява вода (луга).
Така например са обработвали некачествените пашкули. Нарязвали ги на дребни късове, отстранявали какавидите и ги поставяли да врат в луга, към която в процеса на обработка са прибавяли и сапун. След това са ги изпирали и сушели. Получената мека маса после развлачали ръчно или на дарак с железни шипове, подобни на тези за разчесване на вълна, след което ги опридали.
Към края на 70-те години на XIX в. поради болеста пебрина бубарството запада. Неговото съживяване започва десетина години след Освобождението.
Пебрината (нозематоза) на копринената пеперуда е заразна болест, която се предава от паразит – протозоа, от рода на ноземите, който преминава през четири стадия на развитие – планонт, меронт, спорант и спора. По тялото на болното насекомо често се появяват малки тъмни петънца и то изглежда като посипано с черен пипер. Оттам произлиза и името на болестта (пебрина – посипан с черен пипер).
Заболяването се проявява през всички стадии на развитието, като в младата възраст на гъсениците заразяването е много по-бързо, а при по-възрастните – по-бавно. В първия случай болестта протича остро, а в по-късните етапи от развитието носи характер на бавно протичаща хронична инфекция. От пебрина боледуват и грената, и гъсеницата, и какавидата, и пеперудата.
Източник на инфекцията е главно храната, заразена със спори. Заразяването се предава от една гъсеница на друга чрез спорите, съдържащи се във фекалиите или освободени по друг начин от болната гъсеница, пеперуда или какавида – от хемолимфата, чрез трупове, кожици от линеенето, както и пренесени в бубарницата от насекоми. Жизненият цикъл на ноземата завършва за една седмица при студено и за около четири дни при топло време.
Предразполагащи фактори за развитие на инфекцията са недостатъчната устойчивост на бубите и наличието на друга инфекция.
Основните признаци на тази болест са неравномерното развитие на бубите, затрудненото отделяне на свлеклото (старата кожичка) при сън и появяването на тъмни петна по тялото. Заразените яйца са обикновено единично разположени, тъй като са лишени от лепливо вещество, с помощта на което обикновено се подреждат едно до друго, и по тази причина остават скупчени или единични. Голям е процентът на неоплодените и мъртвите яйца.
Получената коприна се е използвала за тъкане на различни тъкани: чисто копринено (свилено) платно, копринено платно с основа памук и др.
