Не остава скрито и ненаказано зло

В тази връзка краеведът Христина Митева предлага на читателите на „Десант“ една малко известна и много поучителна история, стигнала до наши дни, предавана от уста на уста поколения наред.

Из селата край Търговище, (Ески Джумая до Освобождението), а и в самата касаба (от арабски – мюсюлманско укрепено селище) вилнеели урсуз делии (служители на османската войска), та грабели наред, докато стопаните са на работа по нивите. Което си харесвали мародерите – вземали го, а което не харесвали – чупели, късали, режели. Камък върху камък не оставал след набезите на проклетниците. Задигали дори и онези постелки, що били приготвени за сандъка на покойниците.

Ходили хората при бея, при кадията, при валията, жалвали се. Ала никой нито ги чувал, нито откликвал на молбите им да бъдат озаптени разбойниците.
Сред народа се понесла мълвата, че тези зянлъци се поръчват нарочно от турските големци, да плашат и морят раята, да не рахатуват българите, ами да свеждат ниско глави и да треперят от страх. Защото са с друга вяра, християнска.

Урсуз делиите знаели, че най-кьоравите печалби падали по времето на панаира в Ески Джумая преди зимата, когато стопаните продават добитъка си, за да купуват с парите сол, газ и що им трябва, че да оцелеят през големите студове и снегове до пролетта.
Зловещи банди плъзвали из сенките и шубраците в горите и баирите на боаза (прохода) по това време на годината. Те пропущали хората от селата мирно и тихо да идат на панаира, на който се събирали търговци от Делиормана (Лудогорието) и Одрин, от Тузлука и Герловото, та чак от Пирот и Дубровник.

Обратният път обаче бил опасен. Бандите причаквали селяните в тесните места на прохода, взимали им париците, след което най-безмилостно ги затривали. Ала нямало що да правят бедняците – страх не страх, трябвало да идат до града, друг начин да се препитават нямало.
Наканил се и Върбан от село Стража да иде на пазар, че да продаде двете си телета. Повел със себе си и първородния си син, макар и още дете, да му помага да откара добитъка до града.

Имал планове Върбан бързо да се върнат, още по светло, защото знаел за делиите. Но се забавил, търговията не му потръгвала дълги часове. Когато най-сетне продал теленцета на добра печалба, вече се било стъмнило. Искат, не искат, трябвало да поемат риска да извървят обратния път до село, защото нямали роднини в града, при които да пренощуват.
С наближаването на боаза пътят опустявал. Хора се мяркали нарядко, а в един момент Върбан се видял сам с детето си... Заслонил се той в тъмното до едни дървета, отрязал част от пояса си, омотал с него момчето под ризката, на голо, като пъхнал в гънките на пояса всичките пари от продадения добитък.

„Сине, ако видиш, че някакви хора ме спират и наобикалят отвсякъде, бягай! Бягай, без да се обръщаш, без да ме чакаш да те застигна! Влез у първото село след боаза и почукай на някоя къща, че да пренощуваш там! А пък на сутринта, по светло, мирно и кротко се прибери у дома, в село!” - рекъл баща му.
Не щеш ли, станало точно така, както бил предрекъл Върбан. Още щом навлезли в прохода, някакви брадати мъже, с намотани чалми на главите си, наизлезли от сумрака. Пресрещнали бащата и го наобиколили отвсякъде и се струпали отгоре му.
Пренебрегнали момчето, щото то не им трябвало. Парите сигурно са в бащата, а не в него, мислели проклетниците.

Хукнало момчето, бягало само в мрака, додето светнали пред него в мрачината прозорците на къщите на онова село, дето било най-близко до боаза. Почукал синът на Върбан в първата от тях и помолил за подслон през нощта. Оказало се, че в нея живеят турци.
Въпреки различната вяра, стопанката на дома се смилила, пуснала го да влезе и го сложила да спи в стаята, дето вече от часове сладки сънища сънувал собственият й син.
Легнало веднага новодошлото момче на одъра в другия край на стаята, без да може да затвори очи и да заспи – къде от умора, къде от страховете за баща си. Минало колкото време се минало, когато на вратата се почукало отново и ето че стопанинът на дома се прибрал.

„Тази вечер сме без късмет. Язък, дето убихме бащата. Парите не били у него, а у момчето му! кой да се сети за това” - чул се мъжки глас.
„Тук е! Момчето е у дома е. Прибрах го да нощува в одаята на сина ни” - рекла жената.
Тогава стопанинът, без много-много да се бави, стиснал здраво сатъра в ръка и без да запали виделото, влязъл в стаята на спящите деца.
На сутринта – що да видят двамата съпрузи! Прозорецът на стаята бил нацяло отворен, чуждото момче скочило и избягало през него през нощта, а на другия одър в стаята лежал синът на стопанина, цял насечен и облян в кръв. Бащата объркал в тъмнината момчетата и посякъл своя син.

„Какво сторихме! Едно дете имахме! И него вече нямаме, свършени сме!” - завайкали се двамата, пристъпили неписания закон за гостоприемството. Според който гостът в дома трябва да бъде нахранен, подслонен, а животът му – защитен. 
Много вода изтекла от тази кървава история, но възрастните хора в околните села край Търговище още я разказват в дългите зимни вечери край огнището на деца и внуци. Да се помни и да се знае, че трябва да бъдем добри хора, въпреки малкото пари в кесията и различната вяра в сърцата, защото от Бога не остава скрито и ненаказано зло на този свят.

В категории: Горещи новини