Битката представя могъществото на българския дух и мъжество
Автор: д-р Петър Ненков
След неуспешната атака на Чаталджанската укрепена линия от обединените Първа и Трета български армии, между воюващите страни започват преговори за примирие. На 20 ноември 1912 г. в село Плая, разположено на брега на езерото Буюкчекмедже, е подписано примирието. Съгласно условията му войските на воюващите страни запазват достигнатите позиции.
Използвайки затишието по фронтовете, българското Главно командване създава на 14 декември 1912 г. Четвърта армия с командващ генерал-майор Стилян Ковачев, в която влизат 2-ра пехотна Тракийска, 7-а пехотна Рилска дивизия, Конната дивизия, Сборната конна бригада и Македоно-Одринското опълчение. Основната й задача е да охранява брега на Мраморно море от турски десанти и да опази тила на останалите три български армии.
На позицията при Булаир на Галиполския полуостров са разположени два от полковете на 7-ма пехотна Рилска дивизия на генерал-майор Георги Тодоров – 13-и пехотен Рилски полк и 22-ри пехотен Тракийски полк, подкрепени от 4-та дружина на 49-и пехотен полк.
На 3 ноември в Лондон започва мирна конференция на воюващите страни, която протича паралелно с конференцията на посланиците на Великите сили. В хода на преговорите османското правителство предлага създаване на автономни държави Македония и Албания, но планът му е отхвърлен от съюзниците, които искат всички територии на запад от линията Мидия – Енос.
Под натиска на Великите сили правителството на Кямил паша се съгласява да отстъпи. Младотурският комитет „Единение и напредък”, начело с Енвер паша, обаче извършва на 10 януари в Цариград военен преврат и прекъсва мирните преговори в Лондон. Военният министър Назъм паша е застрелян, а министър-председателят Кямил паша е принуден да подаде оставка.
Младотурците подвеждат резерви от Анадола и подготвят контранастъпление чрез няколко концентрични удара в Източна Тракия, целящи разгрома на българските войски при Чаталджа и Галиполи, разкъсване обсадата на Одринската крепост и внасянето на коренен прелом в хода на бойните действия.
Надъхани с верски фанатизъм, част от турските войници извезват със сребро на фесовете си надписа „Пожертвай се в името на Аллах!”. Всички дават клетва на гроба на султан Мурад в Цариград, че ще умрат до един, но ще победят неверниците!
Рано сутринта на 26 януари 1913 г. край село Булаир на Галиполския полуостров, Булаирският турски корпус под командването на Фетхи бей тръгва срещу българските позиции на 7-ма пехотна Рилска дивизия.
При Булаир съотношението на силите е стряскащо: трийсет и седем хиляди триста петдесет и пет турци срещу само десет хиляди българи.
Двете турски дивизии „Мюретаби” и 27-ма Низамска настъпват уверени в своя успех срещу двата изправили се срещу тях български полка – 13-и Рилски полк и 22-ри Тракийски полк от 7-ма Рилска дивизия.
Двадесет и втори пехотен Тракийски полк е заел позиция в лявото крило на българската отбрана. На дясното крило е 13-и пехотен Рилски полк.
Турците напредват в състав от 6 пехотни полка, в три колони, съсредоточени в 5-километров фронтови участък. Настъплението им се поддържа от огъня на 12 полски и няколко планински батареи. Главният удар на турското настъпление е насочен срещу участъка на 22-и пехотен Тракийски полк.
Срещу неговата позиция настъпва цялата 27-ма Низамска дивизия. Гъстата мъгла помага на противника да се приближи незабелязано на около стотина крачки от първите окопи на българската позиция.
В този миг се разнася викът: „Поганците са тук!”. Моментът е критичен! Командирът на полка застава в първа бойна линия. Завързва се ожесточен бой около ключовата позиция – чифлика Доган арслан. За да повдигне духа на своите войници, командирът на 7-ма рота от 2-ра дружина на 22-ри Тракийски полк решава да предприеме контраатака.
С думите „Войници, в днешния ден погледите на цяла България и на нашите братя при Одрин и Чаталджа са обърнати към нас. Който от вас обича България, да ме последва”! той повежда своите храбри воини в атака.
Рилци стремително се спускат към Доган арслан под град от куршуми и шрапнели. Те достигат до покрайнините на чифлика, превзет от турците, и завързват жесток ръкопашен бой с тях.
След като ги унищожават, българите се връщат обратно в окопите си. Другите дружини от 22-ри Тракийски полк последват примера им и също контраатакуват успешно противника, като разколебават и разстройват неговото настъпление.
Дивизионната артилерия на 7-ма Рилска дивизия подавя вражеските батареи и засипва с шрапнели и картеч настъпващите турски вериги. Към 12,30 ч. на позицията на 2-ра дружина от 22-ри Тракийски полк пристига в подкрепа 4-та дружина от 49-и пехотен полк. Двете дружини преминават в решително контранастъпление .
С мощно „Ура!” в 16,30 ч. те се понасят в неудържима атака на нож, като увличат останалите три дружини от 22-ри Тракийски полк и една дружина от 49-и пехотен полк.
Противникът открива убийствен огън в чифлика Доган арслан, но нищо не може да спре устрема на храбрите рилци. В жесток ръкопашен бой турците са разбити и принудени панически да отстъпят. Трите части на чифлика падат една след друга.
Воините от 2-ра дружина на 22-ри Тракийски полк унищожават десетки вражески войници и пленяват знамето на един турски полк от 27-ма Низамска дивизия. Към 17 часа турската дивизия е поголовно разбита и отстъпва по цялата бойна линия. Чифликът Доган арслан отново е в български ръце.
На другия участък на Булаирската позиция турската дивизия „Мюретаби“ настъпва срещу 13-и пехотен Рилски. Рилци не дочакват вражеската атака, а контраатакуват смело противника в предпозиционното пространство. В страховит срещен бой турските полкове са разбити.
За този паметен бой военният кореспондент на руския вестник „Известия” пише: „Контраударът на българската армия е светкавичен и безмилостен”.
В следобедните часове 13-и пехотен Рилски полк атакува дивизията „Мюретаби“.
Един български пехотен полк атакува на нож цяла турска дивизия, и то без артилерийска подкрепа, защото всичките батареи на 7-ма Рилска дивизия по това време са при чифлика Доган арслан, където е главният удар на противника.
При Разрязаната могила се завързва безмилостна, кръвопролитна и героична битка.
Българите се бият като истински дяволи. В ръкопашните боеве те проявяват такава ярост, сякаш искат да отмъстят с един замах за петвековните мъки и зверствата на поробителите.
Дори и ранени, те отказват да напуснат бойния строй и заклеват своите другари да бият врага без пощада! Оцелелите турски войници от дивизията „Мюретаби“ бягат ужасени в укрепленията си на Галиполи. Като мощен тътен на буря, над полето се носи победоносният вик на български юнаци: „България, България!”
В боевете двете турски дивизии на Булаирския корпус губят повече от половината си личен състав. Пропада опитът на турското Главно командване да обърне хода на войната.
В превод на български език думата „Булхаир” означава „намерено щастие”, но край него - не щастие, а смъртта си намират 5 хиляди турски войници. Други 10 хиляди са ранени! Българските загуби възлизат на 114 убити и 437 ранени!
Иван Вазов посвещава на славната битка своето стихотворение „Булаир“, като изтъква в строфите: „Ново име в историята световна/ наший меч записа най-подир,“ нова слава в славата гръмовна: Булаир!/ Нов разгром на орди азиатски,/ нов триумф пред смаяния мир!/ Напън дивен на героя лозенградски: Булаир!“.
