Редно е да се изучават повече творби на Захари Стоянов
18 Февруари 2016, Четвъртък
Покрай всички недомислия, в новите учебни планове особено пренебрегнат е и Захари Стоянов. А той безспорно е публицист от световна класа.
Автор: Портрет на Захари Стоянов, худ. Георги Данчов-Зографина
Творчеството му обаче поставя и някои тъжни въпроси. Основното е, че от възрожденските идеали след Освобождението почти нищо не се сбъдна. Далечните предупреждения на Раковски, Левски, Стамболов, Димитър Петков и други за опасност от чуждоземно обезличаване на българската нация след време се осъществиха с половинвековно тоталитарно робство, дошло от Изток.
Трудно е да си представим бурните реакции на тези най-големи градители на националната независимост, ако бяха живи, при поредицата трагични събития, стоварили се върху Родината. Особено след криминалната щафета от 1989 г., наследница на престъпната национализация след 9 септември 1944 г.
Един непримирим националлиберал като Захари Стоянов не би могъл безразлично да гледа сегашните нови стари „чорбаджии“ и техните отрочета, пръкнали се на готовото ограбено. Скрити зад групировки, пирамиди, офшорки и цялостна мрежа постсоциалистическа черно-сива икономика. Този, който възпя славните хъшове, четниците и войводите на България, нямаше ли да насочи жаркото си перо с призиви срещу съвременните ни герои на падението? Със сигурност щеше!
Творчеството на Захари Стоянов е безкрайно нужно в наше време. Ако сериозно се популяризира, той би бил един от най-великите учители на младежта, и то не само с повърхностно споменаваните „Записки по българските въстания". Огромна част от учениците не четат тези безсмъртни мемоари, защото няма кой да ги напъти.
Този изключителен българин трябва да влезе в образователната програма стабилно и с най-добрите си статии и фейлетони, които остават непознати за новото поколение българчета. В националната просвета няма място за щраусови пози и следва решително да извади глава от пясъците на псевдосрамежливата деликатност.
Някак стеснен е общественият кръгозор спрямо всеобхватната роля на Захари Стоянов като един от строителите на съвременна България. Тоталитарният режим се опита да присвои, доколкото може, писателя за свои пропагандни нужди. Но червеният подход беше съвсем спекулативно алергичен към бойноглавия поборник за българска свобода и независимост.
Помня, че преди 1989 г. „събраните" му съчинения бяха издавани с някои уж малки, но съществени пропуски. Нямаше ги например едни от най-острите му антисоциалистически памфлети като „Нихилистите в България“, където се визира старейшината на българския социализъм Димитър Благоев. Отсъстваше и „Таблица на черните“, където се правят находчиви саркастични характеристики на политици и общественици.
Някои го обвиняват в самоопровергаване – видите ли, Захари Стоянов в края на своя живот показал неприсъщи за него верноподанически чувства към короната. Те не могат или не им е удобно да проумеят, че тази позиция не е умора и малодушие, а дълбоко усещане, че България е нямала, за съжаление, по-сигурен път за международно самосъхранение извън монархията. Такава е била и конституционната стратегия на Стефан Стамболов. Но това, че мефистофелският нос на Кобурга се оказал неточен вертопоказател за ориентацията на държавния кораб, си е лош династичен късмет.
