Създателят на „Солидарност“ Лех Валенса гарантира, че поне не е бил доносник
26 Февруари 2016, Петък
Архивни документи свързаха и полския борец срещу комунизма Лех Валенса с руските спецслужби
Впонеделник полският Институт за националната памет обнародва част от архиви с документи, доказващи сътрудничеството на първия демократично избран президент на посткомунистическа Полша и лауреат на Нобелова награда Лех Валенса със спецслужбите. Доскоро те са били в архива на бившия министър на вътрешните работи на страната Чеслав Кищак, който се спомина на 5 ноември миналата година.
По данни на местни медии, вдовицата му се е опитала първоначално да продаде документите на Института за националната памет, но впоследствие те били иззети съгласно законодателството в Полша, което изисква всички материали, представляващи историческа ценност, да бъдат предавани във ведомството, наричано от народа „политическа полиция“.
Сега оттам предоставят достъп на всеки желаещ да се запознае с въпросните материали. Сред тях е и личното досие на агента, работещ под псевдонима „Болек“, със собственоръчно написана декларация за сътрудничество със спецслужбите и съответно с КГБ. По думите на шефа на института Лукаш Каминский, всички документи ще бъдат внимателно изследвани, включително от експерти графолози. Но още преди това да стане факт архиварите са убедени, че те са истински.
Агентурното досие на главния борец срещу комунистическия режим в Полша, уличаващо го, че е работил за комунистическата държавна сигурност, е от 279 страници и съдържа квитанции, регистрационни листи и дори отчети за получени пари.
„Никога не съм се съгласявал на сътрудничество, никога не съм написал нито един текст, нито едно устно изявление не съм направил – такова, каквото може да се разглежда като донос. Това са фактите – отвърна на авторите на сензацията в своя блог Лес Валенса. Той твърди, че обвиненията срещу него се основават на подправени документи.
Обвинението, че през 70-те години на миналия век полският лидер е бил агент битуват непрекъснато в последните 30 години, но той винаги ги е опровергавал. През 2000 г. лустрационният съд също призна, че създателят на „Солидарност“ не е бил таен шпионин и на това основание Валенса заявяваше, че ще съди всеки, който твърди, че е бил сътрудник на спецслужбите.
Както коментира за gazeta.ru генерал-майорът в оставка Александър Михайлов от Федералната служба за безопасност (ФСБ), няма нищо учудващо в това, че се опитват да вменят на Валенса сътрудничество с КГБ в средата на 70-те години на миналия век. „По това време страните от Варшавския договор плътно си сътрудничеха не само по военна линия, но и по линия на спецслужбите“ – изтъква той.
В онези времена полският експрезидент е достатъчно активен привърженик на антикомунистическите идеи, но все още не се е наложил като еднозначен лидер – той основава „Солидарност“ едва през 1980 г. И затова е напълно възможно тогава спецслужбите да са се заинтересували от него, смята Михайлов. „Когато службите работят с опозиционни движения, те избират не лидерите им, а – така да го кажем – достатъчно перспективни деятели от втория ешелон. Това им позволява да държат ситуацията под контрол и да избягват излишния риск – пояснява събеседникът на gazeta.ru.
Настоящият скандал полската преса свързва с настъплението на управляващата партия „Право и справедливост“, начело с Ярослав Качински, срещу политиците, оглавявали процеса по „десъветизация“ на страната. От гледна точка на сегашното консервативно правителство на Полша, те са направили твърде много отстъпки на бившите комунистически власти и сега е нужно да се преразгледа отношението на обществото към тази страница от полската история.
Апропо, Лех Валенса не е единственият европейски политик, уличен във връзки със спецслужбите и КГБ. Обвиненията в сътрудничество с въпросния съветски партийно-държавен орган, изпълняващ задачи по защитата на комунистическия режим в СССР от вътрешни и външни врагове, винаги са се отразявали болезнено върху политиката в страните от бившия Варшавски договор. През миналата година обвинения от този род, изказани от унгарския вестник „Magyar nemzet“, засегнаха евродепутата Бела Ковач. Изданието съобщи, че той не само открито е лобирал за руските бизнес интереси в ЕС, но и е получавал заплащане от руските спецслужби.
Съществуват основания да се предполага, че дори бившата съпруга на Ковач Светлана Истонина също е била сътрудничка на ФБС, а баща му, явяващ се съветски кадрови военен, особено внимателно е бил наблюдаван от КГБ. Европарламентът лиши унгареца от имунитет и започна разследване по отношение на миналото му.
Със сходни обвинения се сблъска и германският канцлер Ангела Меркел. Това стана още преди украинската криза, когато отношенията между ЕС и Русия още бяха на достойно ниво. Вероятно поради това политическата й кариера не пострада.
Журналистите така и не намериха документи, потвърждаващи теорията за „агент Ангел“.
Обвиненията срещу канцлера се базираха на логически съждения с различна степен на адекватност. Като основа за тях послужи фактът, че Меркел се е родила, израснала и направила първите си политически стъпки в ГДР, чиито власти напълно бяха контролирани от Кремъл.
Редица немски медии разследваха младежките й години от времето, когато е следвала физика в Университета в Лайпциг. За тогава е известно, че като мининум Меркел е сътрудничила по редица проекти на младежката секция на социалистическата партия на Германия, а и е учила руски език.
В книгата на Гюнтер Лахман и Ралф Георг Ройт „Първият живот на Ангела М.“, издадена през 2013 г., се казва, че „тя е била свързана с комунистическата партия много по-силно, отколкото се смята“. Авторите на изданието твърдят, че в студентските си години Меркел се е занимавала с партийна пропаганда, а не с културни въпроси, както се твърдеше преди това.
Друг евентуален агент на влияние на КГБ е бившият премиер на Италия Романо Проди, който сега е специален посланик на ООН в Сахел – гранична зона, отделяща Северна Африка от тропическите части на черния континент.
Обвиненията срещу италианския политик бяха повдигнати в началото на новото хилядолетие от Марио Скарамела, консултант в Италия през 2002-2003 г. на „комисията Митрохин“, разследваща дейността на съветските специални служби през Студената война и по-точно архива на сътрудника на КГБ Василий Митрохин, изнесъл през 1992 г. секретни документи във Великобритания.
Достъп до тях обществеността получи едва през 2014 г., но мнозина европейски политици и експерти се добраха до архивните материали доста по-рано, за да оценят „дълбочината на намесата“ на КГБ в работите на Европа.
Разследването на архива на Митрохин в Италия бързо се превърна в инструмент за оказване на натиск върху Проди и съюзниците му от левия политически лагер на Ботуша. Скарамела му повдигна обвиненията, когато политикът зае постта на премиер на страната и се опита да изправи на съд предшественика си Силвио Берлускони за злоупотреба с правомощията си и финансови машинации.
В крайна сметка Проди успя да опровергае нападките на Скарамела, но въпреки това не можа да се задържи дълго на премиерския пост. През 2008 г. се наложи той да се оттегли от властта, а на негово място се върна Берлускони, който никога не е скривал близката си дружба с Владимир Путин.
Особено активно КГБ работи в скандинавските страни, където социалистическите идеи бяха по-популярни, отколкото в останалите държави от ЕС. В Швеция например руските спецслужби установяват сътрудничество с популярния журналист Ян Гий, който през 2009 г. призна, че през 60-те години на миналия век е писал одобрени и платени от КГБ статии в местната преса.
Никой не се развълнува и от информацията за връзките между съветските спецслужби и норвежките политици. Така например стана ясно, че особено дълго от КГБ са „разработвали“ младия Йенс Столтенберг – настоящия генерален секретар на НАТО, по времето, когато той прави първите си стъпки в политиката и е активен „левичар“. Фактите лъснаха през 2000 г. по време на заснемането на документален филм за него от норвежкия телевизионен канал NRK. Тогава за първи път Столтенберг бе избран за министър-председател на Норвегия и журналистите доста се постараха да разкажат колкото може по-детайлно за този „съветски агент на влияние“.
През 70-те години на ХХ в. на Скандинавския полуостров бе особено модерно да се критикува НАТО и да се разсъждава върху опасностите от световния капитализъм. Точно с това се е занимавал и днешният шеф на Северноатлантическия пакт, който по това време още е нямал и двадесет години. Първоначално той се заинтересувал от протестните акции на по-голямата си сестра Камила и с удоволствие започнал да се включва в социалистически демонстрации и да взима участие в дейността на младежки марксистко-ленински групи в Норвегия. Младият Йенс дори е хвърлял камъни по прозорците на американското посолство в Осло, протестирайки срещу военната намеса на Съединените щати във Виетнам.
През 80-те години на ХХ век той насочва бушуващата си енергия в по-конструктивно русло и започва да публикува статии в политически издания и развивайки тази „кабинетна“ политическа активност, през 1985 г. оглавява Лигата на работещата младеж в Норвегия. След още пет години застава начело на столичния комитет на Работническата партия на скандинавската страна.
Младият надежден кадър тогава едва ли е предполагал, че през 2016 г. ще оглави НАТО – организацията, която някога заклеймявал страстно.
При всички случаи, по данни на NRK, именно в средата на 80-те години на миналия век съветските спецслужби са започнали да го „обработват“. И в продължение на няколко години политикът поддържал тесни контакти с третия секретар на посолството на СССР в Осло Борис Кирилов, който официално се водил аташе по културата, но на практика бил агент на КГБ под прикритие.
През 1990 г. обаче Столтенберг прекъснал връзките си с него и се свързал с норвежките спецслужби, на които съобщил какъв всъщност се явява съветското културно аташе. Това става скоро, след като му предлагат място в комитета по отбрана при парламента на страната.
Телевизионерите от NRK откриват и документи на съветските служби, които потвърждават контактите на норвежеца с КГБ, където той се подвизава под кодовото име „Стеклов“. Информацията на телевизионния канал бе потвърдена и от пресслужбата на политика, а също и от норвежката полиция. Но медиите не можаха да открият доказателства, че тогавашният премиер на скандинавската страна продължава да поддържа връзки със съветски агенти.
Шумотевицата в пресата съвпадна с периода на политическа криза в Норвегия и не бе от полза за имиджа на Столтенберг. Разколът и в самата работническа партия се задълбочи и първият му кабинет просъществува едва една година.
Но днес норвежецът е шеф на НАТО и никой вече не си спомня за връзките му с КГБ, което, наистина, в сегашната ситуация би било неуместно, при положение че отношенията между Алианса и Кремъл при него се градят на недоверие, напомнящо за времето на Студената война.
И все пак той нееднократно заявява, че контактите между Русия и Северноатлантическия пакт би трябвало да се възстановят, като на 13 февруари лично заяви пред журналисти по време на международната конференция по сигурността, състояла се в Мюнхен, че вече е постигнато принципно съгласие за възобновяване на диалога между тях. Столтенберг информира, че първата среща ще се състои на ниво посланици, но така и не съобщи повече подробности за това.
По-рано във връзки с КГБ бе уличен и друг виден представител на норвежките леви политически сили – Турберн Ягланд, лидер на Работническата партия и бивш наставник на Столтенберг. В средата на 90-те години на миналия век местната преса, позовавайки се на бившия „бежанец“ от КГБ Олег Гордиевски, съобщи, че той е обменял информация със съветските спецслужби.
Ягланд опроверга тази информация и днес оглавява Съвета на Европа, в който влиза и РФ. Той нееднократно е заявявал, че, независимо от днешното охлаждане на отношенията между Москва и Евросъюза във връзка с украинския конфликт, това няма да е пречка пред международното сътрудничество.
В края на януари в Крим пристигна мисия на Съвета на Европа по правата на човека. И това стана важна стъпка за пропукване на дипломатическата изолация на новия руски регион от страна на Запада.
Историята с предполагаемото вербуване на настоящия британски премиер Дейвид Камерън от агенти на КГБ отвсякъде наподобява комична миниатюра.
За първи път историята за това как 19-годишният Дейвид бил вербуван от съветски агенти политикът разказа по радио Би Би Си през 2006 г. По думите му, това станало през 1985 г., когато той, завършвайки Итън, решил да посети с приятели СССР. Младежите се оказали в Ялта, където към тях приближили двама отлично говорещи английски език руснаци. След като разменили по няколко думи, съветските товарищи поканили британците на обяд, по времето на който, както свидетелства Камерън, „учтиво ги разпитали за живота в Англия и за политиката там“.
Завръщайки се на Острова, днешният британски премиер разказал всичко на свой учител, който решил, че това е опит за вербовка от страна на агенти на КГБ. Във връзка с този случай през 2011 г. тогавашният руски президент Дмитрий Медведев се пошегува на среща с британския политик: „Уверен съм, че Дейвид Камерън е бил много добър агент на КГБ, но пък в този случай той никога не би станал премиер-министър на Великобритания“.
Чак през 2015 г. се изясни, че вербовката всъщност изобщо не е била вербовка, а... гей свалка.
Тази версия застъпва пред „Комсомолская правда“ писателят Евгений Соколов и тя също незабавно бе ретранслирана от западните медии. The Daily Telegraph дори организира на сайта си кокетно онлайн гласуване, при което читателите избираха най-вероятната по собственото им мнение версия за случилото се с 19-годишния виден британец. За гей свалката гласуваха 60% от включилите се в допитването.
„Основният проблем с „първите лица“, които обвиняват в сътрудничество със спецслужбите, е, че това практически е невъзможно да се докаже. Първо, когато агентите за влияние заемат ключови политически постове, те тутакси престават да бъдат управляеми. Дори при цялото си желание не могат да продължат активното си сътрудничество, доколкото информацията за това може да се разкрие във всеки момент и да нанесе вреда на всички“ – смята Александър Михайлов.
А освен това, по думите му, руските спецслужби като правило унищожават всички документи, които биха могли да дискредитират „кърмените“ от тях първи лица на чужди държави.
