На 9 март се навършват 34 години от най-кървавия атентат от най-новата история на България.
Автор: *Крум Благов
По повод тъжната годишнина от най-кървавия атентат от най-новата ни история, „Десант“ помества откъс от книгата на журналиста Крум Благов, който вече не е между живите „50-те най-големи атентата в българската история“.
На 9 март 1985 г. в 21,32 ч. в бързия влак Бургас София избухва експлозия в момента, когато композицията влиза в Буново. Това е малка гара на Подбалканската железопътна линия преди тунела Гълъбец (3200 метра) и бързите влакове я минават транзит. Днес Буново е спирка, но в едноименното село още живее бившата началник гара Мария Христоскова*, единствен свидетел на атентата.
През фаталната вечер тя била дежурен ръководител движение. „Гледах влака на пулта, разказва тя. Когато той навлезе в гарата, чух страшен гръм. Излязох на перона и виждам дим, пламъци над един вагон на около 150 метра. Локомотивът спря. Върнах се в гарата, вдигнах телефона и казах: „Другарю диспечер, взривиха влака.”
Първа дойде линейката от Златица. С лекарката тръгнахме из взривения вагон да търсим живи. Какви ужаси видях, никога няма да ги забравя. Труповете не бяха разкъсани, а подути.
Взривът става във вагона за майки с деца. Седем души са убити, а девет ранени. Двe от жертвите са глухонеми деца, избягали от своя пансион, за да си идат вкъщи. Други две деца са ранени. При това само по случайност взривът избухва на гарата, а не в тунела.
Заради маневра на гара Златица влакът закъснява две минути. По разписание той преминава през Буново в 21,30, а в 21,32 навлиза в тунела. Там паниката и липсата на достатъчно въздух щяха да доведат до повече жертви.
На местопроизшествието пристигат министрите на вътрешните работи и на транспорта. Вагонът е откачен. До 3 часа през нощта жертвите и ранените се извозват в околните градове, а останалите пътници са подложени на най-строга проверка кой кога си е купил билета, къде се е качил и с какъв багаж. Чак тогава влакът продължава към София.
По броя на жертвите това е най-големият железопътен атентат в българската история. От самото начало е ясно, че това е терористичен акт. При това той не е първият – от няколко месеца по гари и летища периодично избухват бомби със закъснител. Предполага се, че взривовете са координирани и че са дело на български турци. Ето защо в работата се включва освен милицията, и Държавна сигурност.
Разследването продължава две години.
В него има детективски талант, невероятни глупости и известна доза шанс. А от приключването му до днес, вече петнадесет години, обществото е разделено в оценката си за атентаторите – за едни те са терористи, за други борци за справедливост.
През 1982 г. с благословията на БКП в цялата страна започва преименуване на българските турци. Отначало процесът обхваща само смесените бракове между турци и българомохамедани, обаче роднинските връзки между тях и другите турски семейства предизвикват хаос.
Поради това в края на 1983 г. ръководството на БКП взема решение да се дадат български имена на всички турци в страната. За около месец се сменят имената на 820 000 души. За да се осуетят протестите, районите с компактно турско население са изолирани. В тях се пътува само със специално разрешение. В акцията са използвани милиция и възстановените Вътрешни войски....
Отначало към МВР и Държавния съвет потичат анонимни заплахи. Край язовир “Камчия” става пожар и са разхвърляни позиви. Министърът на вътрешните работи Димитър Стоянов получава писмо, в което се намеква, че и софийският цирк е изгорен от български турци.
Пожарът в цирка е самохвалство, атентаторите са научили за него от вестниците; за “Камчия” обаче няма как да знаеш, ако нямаш пръст. Случаят, като целия “възродителен процес", се пази в строга тайна. Информация не се дава даже в страната, за чужбина да не говорим.
Атентаторите се заканват неграмотно, но сериозно:
„Насилствено преименуване на гражданите от турски произход ни принуди да отидем на цирк в столицата, на рида на язовир “Камчия". Причинихме доста пожари. Кога ще започне възвръщането на имената на тези хора. Принудени сме да вземем по-строги мерки опит за влакова катастрофа край Айтос. Върнете ни имената. Ако не продължаваме нашите действия ще причиним големи щети.“ (Следват четири подписа)
Междувременно милицията намира доказателство, че заплахата за железопътна катастрофа не е празна приказка. На 3 март 1984 г. на автогара “Юг” в Пловдив, близо до жп гарата, една продавачка показва на милицията забравен куфар. Милиционерът и неговият началник го отварят и намират вътре позив и увита във вестник спирателна обувка, която, поставена на релсите, може да дерайлира влака.
На 30 август 1984 г. с разлика от 36 минути на публични места избухват две бомби.
В 17,29 часа на гарата в Пловдив са ранени 26 души, трима от тях тежко. По ирония на съдбата двама от пострадалите са турчета, братя на 13 и 16 години. След пет дни една жена от тежко ранените умира в болницата.
В 18,05 ч. гръмва взрив, скрит в сандъче за цветя на летището във Варна. Две жени са леко ранени. Само 31 минути след фаталния инцидент на гара Буново в най-големия сливенски хотел избухва бомба, оставена на гардероба. Ранени са 14 души. Ясно е, че като първите два взрива и това е координирана акция.
Вече няма как да се крие и на 11 март 1985 г. БТА излъчва следното съобщение:„Железопътна злополука: На 9 март т. г. в района на гара Буново в 21 часа и 40 минути е станал инцидент с вагон номер 5 на бързия влак № 326 по линията Бургас-София. Загинали са 7 души и са ранени 9. Комисия от специалисти разследва причините за злополуката.“
То е сбутано в долната част на една от вътрешните страници и на пръв поглед се губи пред голямата новина на деня: на 10 март 1985 г. умира съветският ръководител Константин Черненко. Промяната в Кремъл се очаква с трепет и страх в София.
Но резултатът от атентата, който властта се мъчи да представи като катастрофа, е очевиден: Транспортната милиция е вдигната на крак. Във всяко купе и на всяка гара се следи за изоставен багаж. Общо са убити осем души и са ранени 50.
В Държавна сигурност се създава специално направление за борба с тероризма в рамките на Шесто управление (политическата полиция). На първо време то няма успех. Разследването установява само, че терористичните актове са “слепи” (т. е. нямат за цел да убият определен човек) и че бомбите са самоделни с часовников механизъм. За закъснител е използван обикновен будилник.
На всички часовникарски магазини в страната е наредено да вземат паспортните данни на хората, които купуват будилници. Много турци се следят като възможни терористи, а образци от почерците им се събират в централна картотека, за да се открият авторите на анонимните заплахи. По-късно става ясно, че виновниците са могли да бъдат идентифицирани по този начин, но указанията на ДС не са спазвани стриктно. Така атентаторите минават през ситото на заподозрените. Повече от година изтича в безрезултатни търсения.Големият шанс на ДС е, че следващата бомба не гръмва.
На 31 юли 1986 г. на плажа в курорта “Дружба” край Варна около 16.30 часа един летовник обръща внимание на спасителите, че някой май си е забравил багажа на плажа. Спасителите също са инструктирани от милицията за възможността от атентат. Те оглеждат забравената чанта, виждат часовника, разбират, че е бомба, и я изнасят на безопасно място.
Спасителите се оказват по-големи професионалисти от милиционерите, които повикват. За да обезвредят устройството, те започват да стрелят в него, за да гръмне. Като не успяват, изсипват взривното вещество от съда гюм за мляко, и измиват гюма. Много от следите са заличени.
Все пак остават няколко веществени доказателства – гюмът, чантата, в която е поставен, и една покривка от вагон-ресторант. Установява се, че чантата е произведена в Асеновград, а гюмът в Бургас. Покривките на вагон-ресторантите се оказват няколко вида. Описанието на намерената на плажа е изпратено в цялата страна.
Както често се случва, разследването на няколко пъти тръгва по фалшиви следи. През май 1987 г. най-сетне в ресторанта на гарата в Нова Загора офицерът Тишев от Транспортната милиция открива покривка като търсената. Тя била купена от Бургас. По общо мнение атентаторите най-вероятно са оттам. В морския град е изпратен майор Георги Сотиров.
Майорът, който написа цяла книга за случая, намира същата покривка и в окръжното управление на МВР. Дотогава от Бургас съобщавали, че такива неща там няма. Началникът ген. Андонов казал да не разнасят тези “парцали".
След тричасов разпит в ресторанта на автогарата Сотиров стига до един продавач на сладолед, турчина Емин Мехмедали с българско име Елин Маджаров, на 40 години. Той е бивш доносник на Държавна сигурност от 1972 г. През 1985 г. е арестуван като заподозрян за взрива в един бургаски супермаркет. Това не се доказва, но
ДС не обича да си признава грешките.
Друг агент-турчин с псевдоним Дениз, издава, че Маджаров има чужда валута. По тогавашния наказателен закон това се смята за престъпление. За 374 долара, 50 германски и 100 финландски марки Маджаров е осъден на шест месеца затвор и ги излежава през 1985 г.
Доста съвпадения правят Маджаров подозрителен. Той има достъп до покривките. Ходи често в Асеновград, откъдето е жена му (там е плетена чантата с бомбата, намерена в курорта “Дружба”). На датите на двата взрива не е бил на работа и няма алиби.
Твърди, че единия път е помагал на жена си, защото й правели ревизия. Дискретна проверка показва, че ревизия на този ден не е имало. Освен това Маджаров живее в апартамент № 90. А спирателната обувка, намерена на пловдивската автогара, е увита във в. “Работническо дело", на който пощальонът е написал на ръка “90". Проверяват и откриват, че той е бил абонат на този вестник и че числото е написано от същия пощальон. Вече е ясно, че Маджаров има нещо общо с тероризма, но липсват доказателства за пряка връзка с атентатите. Поставят го под наблюдение.
Скоро в полезрението на Държавна сигурност попада друг неин агент Дениз, заради когото Маджаров влиза в затвора. Това е Абдула Чакъров (с българско име Алцек), на 40 години, моряк, който често заминава на далечни плавания. Затова го наричат и Моряка. Като разбира, че е предал сънародника си, той престава да сътрудничи. Под наблюдение са поставени още Сафет Гунев (Сава Георгиев), познат на Чакъров, и по-големият брат на Маджаров Сабри (Севдалин), също агент на МВР (сътрудник на Транспортна милиция).
На 12 юли 1987 г. е подслушан разговор между Елин Маджаров и Чакъров.
Те съжаляват, че са изоставили работата, когато хората действат (поводът е отвличането на децата в комплекса “Златни пясъци”). На 10 август Чакъров купува часовник от магазин за сувенири в Созопол. През нощта на 11 срещу 12 август ДС прави скрит (т. е. незаконен) обиск на няколко места. Открити са всички компоненти за нова бомба. От някои данни разследването подозира, че групата планира взрив на плажа на Слънчев бряг на 15 август.
След като групата е под непрекъснато наблюдение, логично би било да бъде заловена на местопрестъплението. До този момент доказателствата не са безспорни и не разкриват цялата мрежа.
По някаква непонятна причина Държавна сигурност решава да избърза с арестите. На 13 август са арестувани Маджаров, жена му и Чакъров. С качулки на главата ги качват на хеликоптер и ги откарват в София. На следствието се налага да установи цялата история на атентатите. Според майор Сотиров идеята възниква така.
Чакъров и Гунев се разхождали из Бургас. Пред турското генерално консулство Гунев казал, че му идва да го взриви, задето Турция не пречи на “възродителния процес”. Чакъров попитал: Знаеш ли как се правят бомби? Знам.
Двамата дават идеята на Елин Маджаров. Той става шеф на групата и разпределя задачите. Установява връзки, за да осигури взрив и другите необходими компоненти. Конспирацията е отлична. Частите се доставят от различни места, далеч от Бургас. Маджаров поставя взрива на пловдивската гара, а Чакъров на варненското летище. Те били програмирани да избухнат едновременно, но заради несъвършенството на закъснителите обикновени будилници, се появяват разлики.
На 9 март 1985 г. Чакъров с две взривни устройства се качва на бързия влак за София. В Сливен слиза с едната бомба. Другата остава във влака и четири часа по-късно избухва на гара Буново. Маджаров скрива втората бомба в хотела и се връща обратно в Бургас.
Когато взривовете гръмват, с Чакъров вече са в бургаското кафене “Малина". Двамата заедно закарват последната бомба на плажа в “Дружба” и я оставят върху една покривка от ресторанта на Маджаров. Но бомбата не избухва и покривката става следата, по която ги залавят.
По време на следствието загива още един човек.
Военен, който осигурил взрив на атентаторите уж за да копаят кладенец, се самоубива, като разбира какво е подпомогнал. Делото се гледа през април 1988 г. при закрити врати. Чакъров, Гунев и Елин Маджаров са осъдени на смърт. Сабри получава 6 години затвор, а още трима помагачи по-малки срокове.
Смъртните присъди са изпълнени през септември 1988 г. Сабри Маджаров е амнистиран през декември 1989 г.
Влиянието на този атентат не приключва с неговото разкриване и с екзекуцията на конспираторите. Убийците са тачени като герои от доста български турци. След възстановяването на демокрацията в България дори се издига паметна плоча с имената на терористите в Трънак – родното село на единия от тях...
(Кървавата чешма, както е позната в цялата страна, бе съборена през 2009 г. благодарение на упоритата и последователна политика на телевизия СКАТ. Под заповедта за разрушаването на паметника на протурските терористи стои подписът на тогавашния шеф на РДНСК-Бургас Милен Ненчев, б. р.)
----- *Книгата на журналиста и общественик Крум Благов, който ни напусна внезапно от този свят през май 2015 г., излиза от печат през 2000 г. Срещата му с Мария Христоскова е осъществена преди повече от 15 години.
В памет на загиналите
Монументална скулптурна композиция, висока 7 метра, напомня днес за жертвите на турския терор. Издига се на гара Буново, където загинаха седемте невинни жертви. Паметникът е изграден със средства на родолюбивата телевизия СКАТ.
Мемориалът бе открит на 11 септември 2007 г., 6 години след атентатите в САЩ, които отнеха живота на три хиляди души.
Паметникът е дело на скулптора Александър Хайтов, а архитектът Здравец Хайтов е проектирал ситуирането на монумента. Двамата са синове на великия български писател Николай Хайтов
След 30 години безразличие
След 30 години на демонстрирано от властимащите пълно безразличие към случилото се на гара Буново и пренебрежение към почитта на загиналите в атентата, най-сетне през 2015 г. доживяхме да видим държавни мъже на заупокойната литургия в памет на жертвите, извършена на мястото на чудовищния терористичен акт.
На 9 май преди четири години, когато бе отбелязана 30-годишнината от взрива във вагона за майки с деца, на гара Буново дойде да сведе глава лично премиерът по това време Бойко Борисов, заедно с други представители на правителството.
Тогава Борисов поздрави председателя на НФСБ Валери Симеонов, който заедно с ВМРО организира отбелязването на годишнината от атентата. Припомняме, че до въпросната година патриотите и представители на телевизия СКАТ бяха единствените, които отбелязваха кървавата дата и почитаха паметта на жертвите на злодеянието.
