В Сан Стефано през дните около сключването на мирния договор
Граф Игнатиев носи Санстефанския мирен договор на главнокомандващия руските войски, разположени в малкото предградие на Истанбул. Илюстрация от сборник с военни разкази, съставен през 1879 г. от офицери, участници в Руско-турската война
Как се стига до капитулирането на Високата порта и кой спечели от договореностите в малкото истанбулско предградие
Автор: Яна Славянска
На малкото истанбулско предградие Сан Стефано е писано да стане сцена на последните събития от Руско-турската война, които слагат отпечатък на цялата по-нататъшна европейска, а и световна история.
В това тихо местенце руската армия спира своето настъпление. Тук военни действия вече не са се водили, но и мирът още не бил сключен. Всеки момент се очаквало известието, че Цариград е превзет от руските воини.
Общата численост на тяхната войска, съсредоточена в Сан Стефано, било около 25 хиляди войника. Докато цари затишие, руснаците били заплашени от английска военна армада с 40-хилядна численост.
Вечерно време генерал Скобелев се преобличал в цивилни дрехи и така, неразпознат от никого, се разхождал из Истанбул. Той много внимателно се вглеждал в постройките, стараейки се да запомни разположението на улиците и къщите в случай на евентуална атака на града.
Упълномощените турски лица заявяват на руския главнокомандващ: „Вашето оръжие е победоносно, честолюбието ви е удовлетворено, Османската империя загина. Приемаме всичко, което желаете“.
Нямало кой да защитава не само града край Босфора, но и цялата Османска империя и султанското правителство било принудено да започне мирни преговори. Нерешаването на вътрешните проблеми и тежката икономическа криза, в която изпаднала империята, повлияли негативно на изхода от събитията.
Към пораженията на фронта се прибавила и всеобщата бедност, предизвикана от безредиците и миграцията на населението. Към вътрешните проблеми, довели до поражението на Османската империя, се отнася и такъв немаловажен фактор като острия недостиг на опитни офицери, несъгласуваността между действията на командния състав, слабата материална обезпеченост на турските войски, недостатъчните пътища за достъп до фронта. Но особено отрицателно на хода на военните действия се отразява неефективното и неквалифицирано управление на военните действия от административния център, който по това време се явявал дворецът Елдъз.
Започналите преговори се водят в доста сложни условия. Обезпокоена от успехите на руската армия, Англия всячески се старае да възпрепятства мирния процес. Приближаването на руснаците до Босфора силно притеснява англичаните и те незабавно изпращат флота си в Мраморно море.
Появата на руската армия в близост до Истанбул служи на поданиците на кралицата като повод да съсредоточат военните си кораби край Принцовите острови. От тази позиция много добре се вижда Сан Стефано и целият Цариград.
На предизвикателните действия на Англия император Александър II отвръща с незабавна заповед за преместване на главната квартира на руската армия в Сан Стефано.
На 19 януари 1878 г. в Одрин страните подписват примирие, а точно след един месец – на 19 февруари (3 март по стар стил) в Сан Стефано е подписан прелиминарен мирен договор.
Абдул Хамид II нямало какво да противопостави на руската армия и катастрофата изглеждала неминуема. Затова взима решение да сключи мирния договор с Русия. Англичаните, преценяйки силите си, също не посмяват да се включат във войната. Сблъсквайки се с руснаците, вече натрупали голям боен опит на Балканите, те предпочитат да отмъстят за накърненото си себелюбие чрез посланиците си по пътя на интриги и задкулисни игри.
Абдул Хамид II събира меджилиса и произнася дълга реч. Мирният договор е одобрен и подписан от двете страни в Сан Стефано, като от руска страна това сторили граф Игнатиев и Александър Нелидов, а от страна на Османската империя – Савфет паша и Садулах бей.
Договорът има голямо значение за преустройството на Европа. Съгласно неговите клаузи, Русия си връща южните части на Бесарабия (с изключение на островите в устието на Дунав) и Змийския остров в Черно море, който след Кримската война е владение на Високата порта. Болград отново става част от Бесарабска губерния.
Към Русия отиват кавказките градове Батуми, Ардаган, Баязет и Карс с околните им територии, което позволявало да се контролират проходите към Ерзурум, а оттам и към Средиземно море. Турция се задължила да плати на Русия контрибуция в размер на 310 милиона рубли, да разшири местното самоуправление в Епир, Тесалия и Албания по типа на въведеното през 1868 г. в Кипър и да осъществи административни реформи в турска Армения.
Съюзникът на Русия в тази война – Княжество Черна гора, която не е прекъсвала военните си действия с турците дори и в най-тежките периоди на развоя на събитията, получава пълна независимост съгласно Санстефанския договор. Според подписания през юни 1878 г. Берлински договор, тя получава и големи придатъци към своята територия. В Берлин само е потвърдена нейната независимост. Признава се и независимостта на Сърбия, която в хода на войната преустановява военните действия и по това време се намира в състояние на примирие с Високата порта.
Румъния също получава пълна национална независимост и немалко нови територии – северната част на Добруджа например.
Османската империя се съгласява по Санстефанския мирен договор за образуването от българските области на независимо княжество България и поема отговорността да проведе нужните реформи в Босна и Херцеговина.
Условията на мира от Сан Стефано скоро стават достояние на Англия и Австрия. Тези страни не са участвали във войната, но, неискайки руснаците да имат толкова чувствителна победа, възразяват срещу подписания договор и се опитват да внесат в него промени в своя полза.
Провежда се предложеният от канцлера Бисмарк Берлински конгрес. Това че Русия е удържала победа над Османската империя лишавало западните участници в него от възможности да попречат на възраждането на България и на възникването на картата на Европа на ново Българско княжество, макар и чудовищно осакатено.
